Отворих го — красиво илюстрирано кратко издание на „Рубаят“ на Омар Хаям. Стиховете бяха на френски, английски и фарси. Ханум Шахин бе толкова правоверна вярваща, че не можех и да допусна, че смята Коледа за нещо специално. Тя обаче ми подари няколко ислямски образователни книги, в които бяха подробно описани правилата и изискванията, свързани с молитвите, свещените празници и другите религиозни ритуали. Книгата, която ме заинтригува най-силно, бе английски превод на иранската конституция. Започнах да я чета внимателно още същата сутрин и продължих със същото темпо през следващите няколко дни, като търсех грижливо онези пасажи, които засягаха правата на жените. Един от дяловете се отнасяше до семейните проблеми. Ако се окаже, че иранката има конфликт с мъжа си, тя може да се отнесе до определен отдел в някакво министерство. Семейството се проучва с помощта на двамата съпрузи, които са задължени да се подчинят на решението на арбитъра, който, разбира се, е иранец. Отхвърлих тази стратегия.
Разделът, който се отнасяше до финансови средства и имоти, беше съвсем недвусмислен — съпругът притежава всичко, съпругата — нищо. При развод децата остават да живеят с бащата.
Конституцията определяше и диктуваше всички най-важни подробности от личния живот на индивида, дори и най-интимните женски проблеми. Например престъпление е жената да предприема каквито и да е противозачатъчни мерки без знанието и желанието на съпруга си. Това знаех предварително. Всъщност Муди ми бе казал, че това престъпление се наказва със смъртно наказание. Прочитът на книгите ми отвори очите за много неща. Дадох си сметка, че досега съм нарушила доста ирански закони и сигурно щях да продължавам да го правя. Но беше твърде притеснително да знаеш, че носиш в тялото си противозачатъчна спирала — нещо, което Муди не знаеше, — която застрашава живота ти. Дали наистина екзекутират жените, използвали противозачатъчни средства? Отговорът ми беше добре известен. В тази страна мъжете можеха да правят всичко със своите съпруги.
Друг абзац от конституцията ме изпълни с още по-вледеняващ ужас. В него се казваше, че след смъртта на съпруга неговите деца не остават на вдовицата му, а на собствения му род. Ако Муди умре, Махтоб няма да ми принадлежи, а ще бъде осиновена от неговия най-близък жив роднина по права линия, тоест Амех Бозорг! Престанах да се моля да умре Муди.
Никъде в иранската конституция нямаше и намек за закон, политическа линия или обществена програма, която да ми вдъхне и най-слаба надежда. Книгата потвърждаваше всичко онова, което интуитивно знаех. Не съществуваше законен начин да напусна страната с Махтоб без позволението на Муди. Съществуваха няколко други възможности, като например развод или смъртта на Муди, в резултат на което бих могла да бъда депортирана, но щях да загубя Махтоб завинаги. Бях готова по-скоро да умра, отколкото да позволя подобно нещо. Бях дошла в Иран именно за да избягна тази твърде реална и ужасяваща възможност. Мълчаливо повторих клетвата си. Ще измъкна оттук и двете ни. В един хубав ден.
С наближаването на Новата година настроението ми малко се подобри. Вече не стоях по цял ден като затворничка в апартамента на Мамал — бях намерила приятели в училището. Те бяха възприемчиви и изпълнителни ученици, а от моя страна осъзнавах, че всяка научена дума на фарси ми помага да се ориентирам и оправям във и извън Техеран. Просто усещах, че 1985-а ще е годината, през която двете с Махтоб ще се върнем у дома — всъщност изобщо не допусках какъвто и да било друг развой на нещата.
Муди си оставаше все така непредсказуем. Понякога дружелюбен и весел, друг път — груб и заплашителен, но поне изглеждаше доволен от уреждането на жилищния ни проблем и повече не отвори дума да се връщаме у Амех Бозорг. Както се бях надявала, мързелът му нарастваше с течение на времето. Вече редовно ни позволяваше да ходим сами на училище и малко по малко престана да ни прибира на обяд. Тази по-голяма възможност да се движа самостоятелно ми вдъхваше особени надежди.
Ханум Шахин също си даваше еметка за този развой на нещата, отбелязвайки факта, че Муди се появява в училището все по-рядко. Един ден с помощта на госпожа Азар проведохме дискретен разговор.
— Обещахме на съпруга ви, че няма да ви позволяваме да ползвате телефона и няма да ви пускаме да излизате от сградата — каза ми тя. — И трябва да изпълняваме дадените обещания, но не сме му обещавали да го уведомяваме в случай, че закъснеете за училище. Не ни казвайте къде ходите, защото, ако ни попита, ще бъдем принудени да му кажем. Ако не знаем обаче, не сме длъжни да му говорим.
Читать дальше