Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Грипът още мъчеше Муди. От ден на ден ставаше все no-мързелив и бдителността му намаля. Очевидно разчиташе, че учителките ще ме наблюдават, защото желанията му са закон, и не изпитваше и капка съмнение към тях.

Един ден закъснях за училище няколко минути, само за да проверя реакцията на учителките. Нищо не се случи: ханум Шахин удържа на дадената дума. Използвах времето, за да телефонирам на Хелън в посолството, и тя още веднъж ме предупреди за двете странни жени, които горели от желание да ми помогнат. Каза, че иска да ме види лично, но аз се поколебах дали да предприема дългото и рисковано пътешествие до посолството, защото някое непредвидено улично задръстване можеше да се окаже фатално за навременното ми връщане.

Ставаше обаче все по-очевидно, че трябва да се действа. Например играта на Махтоб и Мариам ме тревожеше все по-силно. Момиченцата обичаха да подреждат куклите и сервизите си и се забавляваха чудесно, като се правеха на домакини. Внезапно Мариам извикваше на фарси: „Идва мъж!“ и двете бързо се увиваха в чадорите си.

И така, една сутрин поех дълбоко дъх и реших да рискувам. Двете с Махтоб тръгнахме към училището. Поехме но улица Шариати, където обикновено спирахме някое оранжево такси. Огледах се неколкократно, за да съм сигурна, че никой не ни наблюдава.

— Махтоб, тази сутрин отиваме в посолството. Не бива да казваш на татко — обърнах се към нея.

— Чашм — несъзнателно потвърди тя на фарси и този отговор още повече затвърди намерението ми да действам.

Махтоб, разбира се, искаше да напусне Иран не по-малко от мен, но ежедневно попиваше езика и нравите на страната.

Знаех, че с времето ще бъде асимилирана от тази култура дори против волята й.

Намерихме такси и аз дадох на шофьора адреса на Секцията по интереси на Съединените щати към швейцарското посолство с помощта на Махтоб, която ми превеждаше. След убийствено дълго пътуване из града, последвано от неприятната процедура по легитимирането и претърсването, най-после прекрачихме прага на кабинета на Хелън.

Жадно погълнах съдържанието на писмата от Джо и Джон, от мама и татко. Писмото на Джон бе особено трогателно: „Моля те, грижи се за Махтоб и я дръж непрекъснато под око“ — пишеше ми той.

— Вече имаме известни резултати — каза Хелън. — Все пак нещо налице. Държавният департамент знае къде си и прави каквото може.

„Което не е кой знае колко“ — помислих си аз.

— Освен това една американка се е обадила за теб в посолството във Франкфурт — продължи Хелън.

„Джуди!“

— Правят каквото могат.

Идваше ми да изкрещя: „Защо тогава сме още тук?“

— Има още нещо, което може да се направи — да ви извадим нови паспорти чрез американското посолство в Швейцария. Разбира се, няма да бъдат с необходимите визи, но може да се окажат полезни. Ще ги пазим тук.

В следващия половин час попълнихме формулярите, необходими за издаването на паспортите.

— А сега да поговорим за двете жени, които дойдоха тук и питаха за теб и Махтоб — продължи Хелън. — Говорили са със семейството ти в Америка, но, моля те, внимавай! Те не знаят точно какво правят. Недей да ги слушаш, защото ще си имаш много неприятности.

И двете били американки, омъжени за иранци. Едната от тях — Триш — била съпруга на пилот. Другата — Сюзън — била омъжена за високопоставен държавен служител. И двете имали абсолютна свобода да се движат из цялата страна, както и да я напускат, когато поискат. Развълнувани от съдбата ми, искали да ми помогнат.

— Как мога да се свържа с тях? — попитах аз. Хелън смръщи вежди — явно не й стана приятно, че държа да проверя и тази възможност, но отсъствието на официални пътища за решаването на проблема ме потискаше все повече и тя сама виждаше тревогата и отчаянието, изписани на лицето ми.

— Последвай ме — рече тя.

Въведе ни в кабинета на шефа си, господин Винкоп — заместник-консул на посолството.

— Моля ви, не се забърквайте с тези жени — посъветва ме той. — Те са доста ексцентрични и не знаят какво вършат. Казаха ни, че ще ви отвлекат от улицата и ще ви изведат от страната, без, разбира се, да са наясно как точно ще го направят. Представят си нещата като на кино, но така те просто не стават.

Имах чувството, че животът ми е по-сложен и заплетен от който и да е приключенски филм. Всичко можеше да се случи. Защо поне да не опитам да поговоря с тези жени? После ми хрумна друга идея.

— Какво ще кажете за евентуално прехвърляне в Турция? — попитах, защото си спомних за приятеля на Рашид, който превеждал нелегално бегълци през границата.