Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

— Не мога да дойда, защото имам занятия по Коран — отвърна тя.

За мен разказаната история звучеше страшно фалшиво. Ако е в Техеран временно — от един месец според думите й, — защо се е записала да изучава Корана тук? И ако наистина страдаше от диабет, защо не изпълнява лекарските предписания?

— Дайте ми телефонния си номер — предложи Муди.

— Ще ви се обадя и ще се уточним за подходящо време.

— Не мога да ви го дам — отвърна жената. — Семейството на съпруга ми не знае, че съм отишла при американски лекар, и ще си имам неприятности.

— Как дойдохте тук? — грубо попита Муди.

— С такси, което ме чака отвън.

Сърцето ми спря. Никак не ми се искаше Муди да разбере, че една американка може сама да се оправя в Техеран.

След като си отиде, Муди се умълча. Обади се в хотела на сестра си в Машхед, за да разбере дали е казвала на някого, че има брат, завършил медицина в Щатите. Тя отрече.

Същата вечер, без изобщо да се притеснява дали ще го чуя или не, Муди разказа подробно странната случка на Мамал и Насрин, като сподели с тях подозренията си.

— Знам, че в дрехите й бе скрит микрофон — рече Муди. — Сигурен съм, че е от ЦРУ.

Възможно ли бе тази жена да е агент на ЦРУ?

Чувствах се като хванато в капан животно, чиято единствена мисъл бе как да спаси себе си и своето дете. По цели дни и нощи премислях и най-малките подробности от всяка случка и разговор. След много размишления у мен се появи съмнение относно тезата на Муди. Жената се държа съвсем аматьорски, а освен това какъв интерес може да има ЦРУ, за да измъкне мен и Махтоб от Иран? И наистина ли беше толкова влиятелно и всемогъщо, както го описваха слуховете? Струваше ми се доста несъстоятелно американски агенти да са способни да свършат каквото и да било в Иран. Полицията, войниците и агентите на аятолаха бяха навсякъде. Подобно на повечето американци, свикнали на закрила от правителството си, бях надценила възможностите на същото това правителство в единоборството му с една враждебна фанатична чужда сила.

Мислех си, че е много по-вероятно тази жена да е научила за злощастната ми участ от Джуди или от Хамид. Нямаше начин да разбера това — единствено можех да чакам и да видя какво ще се случи.

Тази несигурност създаваше напрежение, но и възбуда и нетърпение. За пръв път виждах как стратегията ми започва да дава плодове. Можех да правя каквото е по силите ми, да говоря с всеки, на когото имах доверие, и рано или късно щях да намеря хората, които ще могат да ми помогнат. През цялото време си давах сметка, че трябва да бъда изключително внимателна и да балансирам старателно всичките си усилия спрямо настойчивите опити на Муди да ме пречупи и покори. Един ден, пазарувайки, се отбих за малко в магазина на Хамид. Исках да се обадя на Рашид, приятеля на Джуди, който ми бе обещал да ме свърже с човека, дето измъква нелегално бегълци от Иран.

— Не взема деца! — ми каза Рашид.

— Моля те, нека да поговоря с него! — примолих му се аз. — Мога да нося Махтоб на ръце. Не представлява никаква трудност за мен.

— Не! Той рече, че дори и теб не знае как ще те преведе, защото си сама жена. Трудно било и за здрави мъже. Пътят, по който той минава, пресича планината. Върви се пеш цели четири дни. Невъзможно е да го изминеш сама с дете.

— Но аз съм много силна! — казах, почти повярвала в тази полулъжа. — В добра форма съм. Мога да я нося през цялото време, няма проблеми. Нека поне разговарям с този човек!

— Сега няма никакъв смисъл. Планините са покрити със сняг. През зимата е невъзможно да се прекосят, за да се влезе в турска територия.

Декември почти измина. Муди ме посъветва да забравя за наближаващите коледни празници. Нямало да ми позволи да купя подаръци на Махтоб или да празнуваме по какъвто и да било начин. Нито един от иранските ни познати не уважавал този християнски празник.

Зимата бавно слезе от заобикалящите Техеран планини и се настани в града. Мразовитият вятър мяташе облаци сняг на талази. Ледът по улиците увеличи катастрофите и нещастните случаи, а те от своя страна — задръстванията. Но това в никакъв случай не намали нито дързостта, нито нервността на маниакалните шофьори.

Муди се простуди. Една сутрин се събуди навреме, за да ни заведе до училището, но като понечи да стане от леглото, болезнено изпъшка.

— Имаш температура — казах, след като пипнах челото му.

— Този студ… — измърмори той. — Трябват ни зимните палта. Твоите родители трябваше да ни ги пратят.