Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Щом затворих телефона, Насрин се врътна кръгом и отиде да събуди Муди. Изпитах невероятна ярост към нея, но нищо не успях да направя, защото той веднага се нахвърли върху ми.

— Кой се обади по телефона?

— Не знам — заекнах. — Някаква жена. Не зная коя е. Муди продължи да беснее.

— Много добре знаеш! — изкрещя той. — А сега ще кажеш и на мен!

— Не знам! — отвърнах, като се опитвах да запазя самообладание, доколкото ми бе възможно, и застанах между Муди и Махтоб в случай, че той отново си послужи с насилие. Покорната ислямска шпионка Насрин издърпа Амир в един ъгъл.

— Искам да знам всяка дума, която ти е казала! — рече настойчиво той.

— Беше жена, която попита „С Бети ли говоря?“ и аз казах „Да“. „Добре ли сте с Махтоб?“ Казах й „Да“ и разговорът свърши. Прекъснаха ни.

— Знаеш кой е бил.

— Не, не знам.

Муди направи опит да разсъждава смислено с размътената си от съня глава, което правеше съмнителна възможността да прояви каквато и да е проницателност. Знаеше, че посолството прави опити да се свърже с мен, но не знаеше, че аз знам. Реши да повярва на незнанието ми, но очевидно го притесни мисълта, че някой — най-вероятно от посолството — ме е проследил до дома на Мамал.

— Отваряй си очите! — рече той на Насрин, а същата вечер каза същото и на Мамал. — Някой я следи. Ще я задигнат и отвлекат от улицата.

Телефонният разговор предизвика у мен ужасно вътрешно напрежение. Какво ли ще е онова важно нещо, заради което Хелън се е решила да ме потърси вкъщи? Тя добре знаеше рисковете, свързани с ужасния нрав на Муди, така че би трябвало да е нещо наистина важно. Цялата ми седмица мина в размисли и догадки. Обаждането бе повишило бдителността на Муди. Той правеше всичко възможно да ме придружава, когато излизах на пазар. Това изчакване бе ужасно мъчително, но нищо друго не ми оставаше.

Най-сетне един следобед Насрин отиде на лекции в университета, а Муди го домързя да идва с нас, затова ни пусна да пазаруваме сами.

Веднага отидох в магазина на Хамид и се обадих на Хелън.

— Моля те, бъди внимателна — предупреди ме Хелън. — Тук се появиха две дами, които питаха за теб. Говорили са със семейството ти и искат да те измъкнат, но те моля да бъдеш много предпазлива, защото не си мерят приказките. — Тя замълча и после добави. — Моля те, направи опит да се отбиеш при мен колкото е възможно по-скоро. Трябва да обсъдим много неща.

Разговорът ме остави в още по-голямо недоумение. Кои може да са тези две тайнствени жени? Нима Джуди бе измислила някакъв сложен план за измъкването ни с Махтоб от Иран? Мога ли да се доверя на тези жени? Наистина ли бяха достатъчно осведомени или влиятелни, за да ни помогнат? Очевидно Хелън не вярваше в това, иначе не би рискувала да дразни Муди с обаждането само и само да ме предупреди да бъда нащрек. Аз обаче не мислех така. Каква ли роля ми бе отредена в тази сложна интрига.

Няколко дни след разговора ми с Хелън, през една декемврийска утрин, чийто леден дъх предвещаваше сурова зима, на входната врата се позвъни. Вратата отвори Есей и се озова пред висока слаба жена, омотана в черен чадор, която я попита може ли да се види с доктор Махмуди. Есей я упъти към горния етаж, където Муди и аз я посрещнахме. Въпреки чадора разбрах, че не е иранка, но не можех да позная каква е.

— Искам да разговарям с доктор Махмуди — рече тя. Муди ме избута навътре в апартамента. Излезе на стълбищната площадка и ме заключи вътре. Долепих ухо до ключалката, за да подслушам разговора им.

— Аз съм американка — рече жената на най-чист английски език. Имам сериозни проблеми, защото съм диабетичка. Бихте ли ми направили кръвна картина, докторе?

Обясни, че е омъжена за иранец от Машхед, същия град, където сега Амех Бозорг бе на поклонение. Мъжът й заминал на фронта и тя живеела временно със семейството му в Техеран.

— Сериозно болна съм — рече тя. — В семейството ми никой не разбира нищо от диабет. Трябва да ми помогнете!

— Не съм в състояние да ви направя изследване веднага — отвърна Муди.

От тона му разбрах, че в главата му се въртят хиляди предположения. Все още нямаше разрешение да практикува в Иран, а пред него стоеше човек, който се нуждаеше от помощ. Не работеше, така че парите дори от един-единствен пациент биха му свършили работа. Миналата седмица някаква непозната жена се бе опитала да се свърже с мен, а сега друга непозната стоеше пред прага на дома му.

— Ще трябва да дойдете утре в девет — най-после изрече той. — Не бива да ядете нищо двайсет и четири часа.