Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

До пързалката стояха мъж и жена и я наблюдаваха. Майката бе хубава русокоса жена. За разлика от иранките носеше тренчкот с колан.

— Сигурно е американка — казах на Муди.

— Не — изсумтя той. Говори немски.

Махтоб изтича до пързалката, за да си поиграе с момиченцето, а аз забързах към жената въпреки протестите на Муди. Тя разговаряше с иранец, но на английски!

Представих й се, докато Муди стоеше настрана като истукан. Казваше се Джуди. Съпругът й — иранец по рождение — работел като предприемач в Ню Йорк. Останал там, а тя довела двете им деца в Иран да видят баба си и дядо си. Двуседмичната им ваканция беше минала наполовина. Как й завиждах за самолетния билет, за паспорта, за изходната виза! Но не можех да й кажа нищо, защото Муди стоеше плътно залепен до мен.

Джуди ни представи на иранеца — нейния девер Али. Щом Али чу, че Муди е лекар, каза, че се опитва да получи виза за Америка, за да се подложи на лечение. Джуди добави, че другата седмица лети за Франкфурт, където ще посети американското посолство и ще се опита да му уреди визата. Подметнаха, че мнението на един ирано-американски лекар ги интересува много. Вниманието на Муди внезапно се отклони от мен и той засия от проявеното към собствената му персона уважение.

Момичетата слязоха от пързалката и решиха да се полюлеят, а ние с Джуди ги последвахме при люлките. Щом се отдалечихме достатъчно, за да не ни чуе Муди, аз прошепнах, без да губя време:

— Аз съм затворница! Трябва да ми помогнете! Моля ви, отидете в американското посолство във Франкфурт и им съобщете, че съм тук. Трябва да направят нещо, за да ми помогнат.

Муди и Али бавно тръгнаха подире ни, улисани в разговор. Джуди улови погледа ми и двете ускорихме крачка.

— Той не ми разрешава да говоря с никого. Тук съм затворена и не мога да се свържа със семейството си — казах й аз.

— С какво мога да помогна? — попита Джуди. Замислих се.

— Нека продължим разговора на медицински теми. Това гъделичка самочувствието му на лекар.

— Чудесно! — отвърна Джуди. — И без това трябва да взема виза на Али, за да се лекува. Хайде да видим дали съпругът ви не може да направи нещо по въпроса.

Обърнахме се към мъжете.

— Можеш ли да му помогнеш? — попитах Муди.

— Да, с удоволствие.

За пръв път от месеци насам у Муди заговори лекарят.

— Ща напиша писмо — каза той. — Знам на кого да се обадя. Дори имам хартия за писма с антетка на английски.

После се замисли и добави:

— Обаче ще ми трябва пишеща машина.

— Мога да уредя това — каза Джуди. Разменихме си телефонните номера и се уговорихме да се срещнем отново в парка. На път към къщи настроението беше приповдигнато. Муди направо сияеше. Потъмнелият напоследък блясък на авторитета му го заслепяваше и му пречеше да възприеме факта, че току-що бях разговаряла насаме с една американка.

Джуди действаше бързо. Два дена по-късно позвъни и ни покани с Махтоб на среща в парка. Хранех плаха надежда, че Муди ще ни позволи да отидем сами, но той не изостави навика си. Изглежда, не подозираше заговор, но бе твърдо решен да ни държи под око.

Този път в парка Джуди беше с нисък брадат иранец на около трийсет години. Представи ни го — Рашид, административен директор на голяма клиника. Муди бе възхитен от възможността да се впусне в разговор на медицинска тема и започна настоятелно да го разпитва как да получи разрешително за практика в Иран. Междувременно Джуди и аз се отдалечихме, за да поговорим насаме.

— Не се тревожи! — каза тя. — Рашид знае за положението, в което се намираш. Ще внимава какво казва на съпруга ти. Надявахме се да разговаряме с теб насаме, но той ще заангажира вниманието на Муди, за да мога да поговоря с теб.

Пъхна няколко пощенски марки в ръката ми.

— Ако успееш да се добереш до пощенска кутия, пусни няколко писма — каза ми тя.

После ми разясни следващия етап на нейния план. След няколко дена свекърва й щяла да им организира прощално тържество и Джуди уредила да ни поканят. Взела назаем пишеща машина, за да напиша писмото, което Муди бе обещал на Али. Надявала се, че сред множеството гости ще мога да поговоря насаме с Рашид. Той познавал хора, които измъквали желаещите да напуснат Иран през Турция.

Очаквах с нетърпение тържеството и следващите два дни ми се сториха безкрайни. Дали ще науча какви са шансовете ми да избягам от Иран? Дали измъкваха желаещите със самолет? Или с автомобил? Какви бяха мотивите им? Защо им трябваше да нарушават ислямските закони и да рискуват да изпитат на гърба си строгите наказания, въведени от аятолаха? Щеше ли да ми струва скъпо? Дали щяхме да имаме нужда от паспортите си?