Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Времето течеше бавно. Не бях взела нищо, с което да си убия времето. Коридорите постепенно опустяха, а ученичките заеха местата си в класните стаи. Скоро до ушите ми стигна първото сутрешно упражнение:

— Марг бар Амрика! Марг бар Амрика! — звучаха десетки гласове от класните стаи. — Марг бар Амрика! Марг бар Амрика!

Възгласът се носеше на вълни и се набиваше в податливата на обработка детска психика, в съзнанието на невинната ми дъщеря — възглас, който отразяваше официалната политика на Ислямската република Иран — „Смърт на Америка!“.

Когато политпромивката на мозъци приключи, от класните стаи се понесоха хоровите декламации — значително по-тихо занятие от предишното. Във всяка класна стая — дори и в по-големите класове — учителките изпяваха въпроса, а ученичките отговаряха в хор, повтаряйки като папагали казаното. Не се даваше никаква възможност за самостоятелно мислене, за задаване на въпроси или дори различна интонация. Това бе образованието, което бе получил Муди. Разсъждавах върху този факт и ми стана по-ясно защо мнозинството иранци сляпо се подчиняват на властта. Всички те изпитваха огромно затруднение да взимат самостоятелни решения.

При такова възпитание бе съвсем естествено да заемаш определеното ти в йерархията място, да командваш нисшестоящите и сляпо да се подчиняваш на висшестоящите. Тази бе педагогическата система, оформила Муди и мъжете като него във властни и взискателни семейни деспоти, а Насрин и себеподобните й — в покорни на мъжете си жени. „Щом тази педагогическа система е могла да възпита един цял народ в безапелационно подчинение и жертвоготовност в името на един аятолах, олицетворяващ разума и съвестта на нацията, какво ли би сторила с едно петгодишно беззащитно същество“ — помислих си аз.

След известно време ханум Шахин излезе в коридора и ми направи знак да вляза в канцеларията. Отвърнах й с иранския жест, който означава отказ — леко вдигнах глава и цъкнах с език. В този миг ненавиждах всички иранци и най-вече покорните им, забрадени с чадор жени. Директорката обаче повтори настоятелно и любезно поканата си.

Влязох в стаята. С жестове ханум Шахин ми предложи по-удобен стол и чаша чай. Приех и започнах да наблюдавам работещите тук жени, докато отпивах от чая си. Въпреки злостния антиамерикански лозунг, който трябваше да скандират с ученичките си, те се отнасяха доста любезно с мен. Опитахме се да разменим някоя и друга дума, но без особен успех.

Умирах от желание да грабна телефона, който стоеше близо до мен, и да позвъня в посолството, но не посмях да предприема нищо през този първи ден.

В тясната канцелария имаше три бюра, на които работеха пет служителки. Директорката седеше в дъното на стаята и не правеше нищо. Останалите бюра бяха заети от чиновнички, които прехвърляха листове с едната ръка, а другата стискаше чадора под брадичката. От време на време някоя от тях ставаше, за да натисне звънеца. Телефонни разговори почти нямаше. През цялото време обаче те разговаряха словоохотливо и въпреки че не разбирах нито дума, ми стана ясно, че просто си клюкарстват.

Към десет часа сутринта усетих известно раздвижване в коридора. В канцеларията нахлу учителка, която влачеше след себе си ученичка с наведена от срам глава. Учителката взе да я навиква, като често използуваше думата „баад“, която значи абсолютно същото и на английски — лош. Ханум Шахин и останалите служителки като една застанаха на нейна страна. В един глас започнаха да ругаят момичето, което се разплака. Докато траеше конското, една от жените вдигна телефона и се обади. Само след броени минути в стаята връхлетя вбесена жена — вероятно майката на момичето. Закрещя и се закани с пръст към собствената си дъщеря, изливайки своя гняв върху беззащитното дете.

— Баад! Баад! — крещеше майката.

Детето жалостиво хлипаше.

Тази унизителна сцена продължи дълго, после майката сграбчи дъщеря си за ръката и я измъкна навън.

Сърдитото изражение на ханум Шахин и останалите жени веднага изчезна. Всички се засмяха и започнаха да се поздравяват с успеха на мисията, която очевидно се състоеше в това да накарат момичето да разбере колко е лошо. Нямах представа какво престъпление е извършило, но ми дожаля за бедното дете. Молех се Махтоб никога да не бъде подлагана на подобно зрелище.

Махтоб издържа сутринта, макар да не преливаше от щастие — помагаше й мисълта, че съм близо до нея. Когато по обяд заниманията на предучилищните групи свършиха, Муди дойде да ни вземе. Прибрахме се с такси.