Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

— Това училище не ми харесва — обадих се аз. — Искам да видя класната стая, в която ще учи.

Муди каза нещо на директорката.

— Ханум Шахин — така се казва директорката — ще те заведе да я видиш — обърна се той към мен. — Това е девическо училище и мъжете нямат право да влизат.

— Ханум Шахин бе около двайсет и пет годишна и дори изпод чадора се виждаше, че е хубава и привлекателна. Посрещна враждебния ми поглед с открита симпатия. Беше от малкото иранки, които бях виждала да носят очила. Разговаряхме, доколкото това бе възможно, с помощта на жестове и няколко елементарни думи на фарси.

Бях отвратена както от училищните условия, така и от заниманията, които се водеха тук. Прекосихме няколко мръсни и мрачни зали, минахме покрай огромен портрет на ухиления аятолах и многобройни плакати в прослава на военните подвизи. Изглежда, най-любим бе образът на ранения войник, гордо подпрян на оръжието си, а на главата му — окървавена превръзка.

Ученичките седяха наблъскани една до друга на тесни скамейки и при все че почти не разбирах фарси, не ми бе трудно да схвана как им преподават. Механично повтаряха думите на учителката — тя изпяваше една фраза, а те я следваха в хор.

Бях решила, че едва ли в Иран ще мога да видя нещо по-мръсно от вече видяното. Но това бе до момента, в който надникнах в тоалетната — една-единствена за петстотинте питомнички на училището. Беше малка ки-лийка с високо прозорче, което зееше широко отворено и оттам духаше, влизаха дъжд и сняг, както и всевъзможни насекоми. Отходното място представляваше дупка в пода, която повечето деца явно не улучваха. Вместо тоалетна хартия имаше маркуч, от който течеше леденостудена вода.

Като се върнахме в канцеларията, аз се обърнах към Муди:

— Няма да мръдна оттук, докато не разгледаш това училище. Не мога да повярвам, че би искал дъщеря ти да учи в него.

Муди запита дали не би могъл да разгледа училището.

— Не! — отсече ханум Шахин. — Забранено е за мъже! Повиших глас и тонът ми стана агресивен като на всяка взискателна и недоволна майка.

— Няма да мръднем оттук, докато не разгледаш училището! — повторих аз.

Най-сетне директорката отстъпи. Изпрати дежурната напред, за да предупреждава, че в забранената територия влиза мъж. След това поведе Муди на оглед, докато ние двете с Махтоб останахме да ги чакаме в канцеларията.

Като се върнаха, Муди рече:

— Права си. И на мен не ми харесва. Ужасно е, но това е положението — тя ще идва именно тук! Това училище е по-добро от другото, което посетих сам.

Махтоб прие думите му мълчаливо. Помръкна и очите й се напълниха със сълзи. Но когато Муди каза, че не могат да я приемат веднага, а чак утре, въздъхна с облекчение.

На връщане към къщи Махтоб дълго моли баща си да не я праща в онова училище, но той не склони. Цял следобед плака в обятията ми, а в банята горещо се моли:

— Моля ти се, Боже, направи така, че да стане нещо и да не се налага да ходя в онова училище!

Докато слушах молитвата на детето си, в ума ми проблесна една мисъл — може би случайно, може би не, и аз не знам. Припомних си едно основно правило и сега го повторих на Махтоб. — Зная, че Господ ще отвърне на молитвите ни, но Той не винаги отговаря така, както ние желаем. Може би ти ще трябва да ходиш в онова училище, защото Господ го иска. Може би, ако ходиш там, нещата ще се променят за добро.

Махтоб бе неутешима, но аз се поуспокоих. Може би благодарение на училището наистина щеше да се случи нещо хубаво. И двете се ужасявахме от продължителния престой, който училището означаваше за нас. Но аз си дадох сметка, че заниманията ще запълват четири часа от сутринта й шест дни в седмицата. Щяхме да имаме оправдание да излизаме всеки ден с изключение на петък, а кой можеше да предскаже какви последици ще има това? На следващия ден и тримата станахме рано. Дори само този дребен факт ме изпълни с голям оптимизъм. Като чичо, Муди вече изпълняваше ролята на духовния водач на дома. Ставаше призори, за да се убеди, че всички (с изключение на нас с Махтоб) участват в молитвата. От това престараване нямаше никаква нужда, защото религиозните Насрин и Мамал и без това си бяха ужасно съвестни и старателни. Муди обаче използваше авторитета си, за да буди Реза и Есей, които не бяха толкова ревностни вярващи. Реза се изнервяше, тъй като го очакваше дълъг работен ден, докато Муди се връщаше обратно в леглото.

Изтощен от молитвите, той свикна да си спи до десет-единайсет часа сутринта. Беше ми ясно, че новият дневен режим на Махтоб скоро ще го отегчи. Може би скоро щеше да ми разреши да я водя сама на училище, а това щеше да ми даде повече лична свобода.