Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

— Помощ! — извиках аз. — Помогни ми, Мамал!

С лявата си ръка Муди ме сграбчи за косата, а със свободната, свита в юмрук, започна да ме налага по главата.

Мятах се в ръцете му, но той беше много по-силен от мен. Зашлеви ме през лицето.

— Ще те убия! — вилнееше той.

Ритнах го, успях да се поосвободя от хватката му и се опитах да се измъкна, но той ме ритна по гърба с такава злоба, че пареща парализираща болка схвана гръбнака ми.

Махтоб хълцаше в ъгъла, а аз безпомощно се гърчех в ръцете му. Скубеше ме, налагаше ме, блъскаше ме, като непрестанно ругаеше и крещеше:

— Ще те убия! Ще те убия!

— Помощ! Няма ли кой да ми помогне? — извиках няколко пъти.

Нито Мамал, нито Насрин направиха опит да се намесят. Реза и Есей също — въпреки че сигурно чуваха всичко.

Колко време продължи боят, не знам. Нито обещаната смърт, нито забвението дойдоха.

Малко по малко ударите му отслабнаха. Той спря да си поеме дъх, но все още ме притискаше здраво върху леглото. Отстрани Махтоб истерично хълцаше.

— Спри! — обади се тих глас откъм вратата. Беше Мамал. Най-сетне.

Муди вдигна глава, явно гласът му подейства отрезвя-ващо. Мамал внимателно откъсна Муди от мен и го изведе в хола.

Махтоб се втурна и зарови глава в скута ми. Двете заедно преживявахме не болката от физическото насилие, а дълбоко спотаеното в душите ни страдание. Плачехме, задъхвахме се и дълго време не можахме да проговорим.

Цялото тяло ме болеше. От ударите на Муди по главата ми се появиха две огромни цицини. Разтревожих се, че съм сериозно наранена. Ръцете и гърбът също ме боляха. А единият ми крак бе така пострадал, че сигурно щях да куцам поне една седмица. Чудех се как ли изглежда лицето ми.

След няколко минути Насрин влезе на пръсти в стаята — една истинска покорна иранска съпруга, покрита с чадор, който лявата й ръка стискаше под брадичката. Двете с Махтоб още хлипахме. Насрин седна на леглото и ме прегърна през рамо.

— Не се тревожи — каза тя. — Всичко е наред.

— Наред ли? — изумих се аз. — Нима е в реда на нещата да бъда бита по този начин? Нима е нормално да ми казва, че ще ме убие?

— Няма да те убие — рече Насрин.

— Той го каза. Защо не ми помогнахте? Защо не направихте нещо?

Насрин се опита да ме утеши, колкото може, и да ми помогне да науча правилата на играта в тази ужасяваща страна.

— Не бива да се намесваме — обясни тя. — Нямаме право на това.

Махтоб слушаше сериозно думите й и аз виждах как пълните със сълзи детски очи се опитваха да ги възприемат. В този миг през ума ми мина мисъл, от която ме втресе. Какво щеше да стане, ако Муди наистина ме убие? Какво щеше да се случи тогава с Махтоб? И нея ли ще убие? Или бе достатъчно млада и податлива, за да възприеме лудостта му като нормално поведение? Щеше ли да стане като Насрин или Есей и да крие красотата, духа и душата си под чадор? Няма ли Муди да я даде за жена на някой братовчед, който ще я бие и ще й прави уродливи деца с празен поглед?

— Не можем да се опълчваме срещу тях — повтори Насрин. — Но всичко е наред. Всички мъже са такива.

— Не — отвърнах рязко, — не всички мъже са такива!

— Такива са — сериозно ме увери тя. — И Мамал прави така с мен. И Реза прави така с Есей. Всички мъже правят така.

Господи, какво ли ме чака още, помислих аз.

Куцах дни наред. Не се чувствах добре, не ми се ходеше до пазара, пък и не исках да ме виждат в този вид. Цялото ми лице бе в синини и това ме потискаше.

Махтоб охладня още повече към баща си. Всяка нощ, преди да заспи, плачеше до пълно изтощение.

Дните минаваха напрегнато, Муди бе мрачен и зъл; двете с Махтоб живеехме в страх и безнадеждност, а положението ни ставаше все по-лошо. Жестокият побой подсили съмненията ми, а синините по мен само доказваха, че Муди наистина е достатъчно луд, за да ме убие — да ни убие, — ако изпадне в ярост. Да се опитвам да изпълня все още неясните си планове за бягство, означаваше да застрашавам ежечасно нашата безопасност. Животът ни зависеше изцяло от неговите приумици.

При всеки контакт с Муди — реплика, въпрос, поглед или дори мисъл за него — намирах нови потвърждения за старите си страхове. Познавах този човек твърде добре. В продължение на години бях наблюдавала как сянката на лудостта постепенно го обгръща. Опитвах се да забравя своите предчувствия, които водеха единствено до самосъжаление, но неизбежно се връщах отново и отново към миналото. Защо ли не се вслушах в гласа на опасенията, преди да се кача на самолета за Техеран. Щом се сетех за това — а се сещах все по-често, — имах чувството, че примката се затяга по-здраво около врата ми.