Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Тези семейни отношения почиваха на взаимно уважение, но онова, което превръщаше Ага Хаким изключителен авторитет в очите на Муди, бе положението му на свят човек, главен духовник на джамията в Ниаваран, която се издигаше близо до двореца на шаха. Освен това Ага Хаким преподаваше теология в Техеранския университет. Беше автор на книги за исляма и преводач от арабски на многобройни дидактически трудове, написани от Тагатие Хаким, негов дядо, който се падаше дядо и на Муди. По време на революцията бе предвождал успешния щурм срещу двореца на шаха — събитие, заради което снимката му се появи в „Нюзуик“. Освен това ханум Хаким носеше гордата титла Бебе Хаджи, което значи „жена, която е била в Мека“.

Муди просто не можеше да откаже покана от семейство Хаким.

— Трябва да си сложиш черен чадор — каза ми той. — Не може да отидеш на гости у тях без него.

Домът им в Ниаваран — изискан квартал в северната част на Техеран — беше модерен и просторен, ала нямаше почти никакви мебели. Зарадвах се, че излизаме, но дрехите, с които бях длъжна да се обличам, ужасно ме потискаха. Потискаше ме и мисълта за дългата вечер в компанията на духовник.

Ага Хаким бе строен мъж, по-висок от Муди, с гъста прошарена брада и светски любезна усмивка, която не слизаше от лицето му. Беше облечен в черно от глава до пети. И тюрбанът му беше черен. Това бе много важен знак. Повечето духовници от неговия ранг носеха бели тюрбани. Черният тюрбан на Ага Хаким означаваше, че е пряк наследник на пророка Мохамед.

За моя изненада светостта не му попречи да ме погледне право в очите, когато ме заговори и Муди ми преведе въпроса му:

— Защо носиш чадор?

— Мислех, че е необходимо.

Вероятно коментарът на Ага Хаким притесни Муди, обаче ми го преведе.

— Не се чувстваш удобно с чадор. Това не е ислямска, а персийска дреха. В моя дом не е нужно да го носиш.

Ага Хаким много ми хареса.

Той ме разпита за семейството ми в Америка — беше първият иранец, който изобщо ми бе задавал такива въпроси. Обясних, че баща ми е смъртноболен от рак и съм ужасно загрижена както за него, така и за майка ми и синовете ми.

Той кимаше съчувствено. Разбираше добре силата на семейните връзки.

Муди бе подготвил за Махтоб изненада и й я съобщи със станалия вече характерен за него безцеремонен тон. Без каквито и да е предисловия една сутрин се обърна към нея с думите:

— Е, Махтоб, днес отиваме на училище.

И двете се разплакахме, ужасени от мисълта да бъдем разделени дори за миг.

— Не я принуждавай! — помолих го аз на колене. Ала Муди бе непреклонен. Каза, че Махтоб трябва да започне да се приспособява, а училището представлявало първата необходима крачка. Вече знаела достатъчно фарси, за да може да общува с другите деца, пък и било и време да тръгне на училище.

Муди бе изгубил търпение и отказа да изчакаме реда си в частното училище за деца в предучилищна възраст, което бяхме посетили заедно. Племенницата му Ферей беше учителка и бе записала Махтоб в предучилищната група на едно държавно училище. Трудно се намирало свободно място, каза Муди, ала благодарение на връзките си успял да свърши тази работа.

— Моля те, нека да дойда с вас — рекох аз и най-неочаквано той се съгласи.

Увити в най-топлите си дрехи, навели глави срещу пронизващия леден вятър, който духаше откъм планините на север, прекосихме няколкото преки от къщата на Мамал до улица Шариати — главната улица, — където Муди спря едно оранжево такси. Натъпкахме се вътре заедно с още дузина иранци и поехме към училището.

То представляваше ниска бетонна сграда, боядисана в мръсно тъмнозелено. Отвън приличаше на бункер. Момичета на различна възраст, облечени в черно и тъмносиво, влизаха бързешком. Двете с Махтоб колебливо последвахме Муди в мрачното преддверие. При влизането му дежурната се изправи на крака. Училището беше девическо. Тя бързо почука на вратата на служебния кабинет, открехна я и съобщи, че приближава мъж.

Докато Муди разговаряше с директорката, стиснала черния си чадор под брадичката с две ръце, ние с Махтоб плахо седяхме до вратата на канцеларията. През целия разговор жената стоя със забит в земята поглед, който вдигаше само от време на време, за да погледне към мен, но не и към него. След няколко минути Муди се обърна и измърмори:

— Тя твърди, че жена ми не изглежда много щастлива. Изкомандва ме с поглед да се държа както подобава, но отново усетих, че стане ли дума за доброто на Махтоб, ме обзема несломима решимост да се съпротивлявам.