Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Скоро рядко използуваната маса за хранене на Мамал и Насрин се покри с купища изписани листове. Муди седеше в единия й край, превеждаше на ръка книгата и ми даваше написаното, за да го напечатам.

Докато работехме, започнах да разбирам по-добре поведението на Муди. Според Тагатие Хаким бащата носи пълна отговорност за доброто и почтително поведение на своето дете, което е длъжно да разсъждава „правилно“ и да живее според каноните на исляма. На майката не се отрежда абсолютно никаква роля при възпитанието на децата.

Трудихме се в продължение на седмици върху тази отговорна и трудна задача. Дядото на Муди сътворил тежка, многословна дидактическа проза. Всеки следобед, когато се връщахме с Махтоб от училище, на масата ме чакаше купчина страници. Муди смяташе, че трябва да се заловя веднага за работа, защото гледаше на задачата като на нещо изключително важно.

Един път мислите на Тагатие Хаким ме засегнаха дълбоко. Изброявайки в подробности задълженията на детето към бащата, той разказва следната история: баща на смъртния си одър желае да види своя син за последен път. По бузите ми се затъркаляха сълзи. Думите на страницата се размазаха пред погледа ми. Моят собствен баща умираше и моето място бе до него.

Муди видя, че плача.

— Какво има? — попита ме той.

— Тази история за умиращия баща… — разплаках се аз. — Как можеш да ме държиш насила тук, когато моят баща също гасне? Ти не изпълняваш правилата, написани от собствения ти дядо.

— Твоят баща мюсюлманин ли е? — саркастично попита Муди.

— Разбира се, че не е.

— Тогава не се отнася до него, не се брои — рече той.

Изтичах в спалнята, за да си поплача насаме. Самотата ме притисна така, че не можех да си поема дъх. Образът на татко изплува изпод стиснатите ми клепачи и аз го чух да казва: „Щом има желание, има и начин.“

Трябва да има начин, казах си аз. Просто трябва да има някакъв начин.

Веднъж, когато ни бяха на гости, Ага и ханум Хаким подхвърлиха идеята двете с Махтоб да посещаваме занятията по изучаване на Корана за англоговорещи жени всеки четвъртък следобед в джамията Хосейние Ершад. Тяхното предложение още веднъж доказа добрите им намерения спрямо мен. Те, разбира се, хранеха надежда да ме вкарат в правата вяра, но само от желанието да ме видят по-доволна и щастлива, защото за тях това именно бяха плодовете на исляма. По-важна обаче бе неизречената им препоръка към Муди — да ме пуска да излизам от къщи по-често и да ми позволи да общувам с хора, които говорят моя роден език. Семейство Хаким щяха да се радват, ако успея да стана покорна мюсюлманска съпруга, но съвсем доброволно.

Предложението им начаса подобри настроението ми. Нямах никакво желание да изучавам Корана, но мисълта да се събирам редовно с жени, които говорят английски, бе наистина вълнуваща.

Муди си замълча, защото това бе една възможност да избягвам контрола му, но аз знаех, че ще се подчини. Всяко „предложение“ на Ага Хаким, отправено към Муди, имаше силата на заповед.

Следващия четвъртък след училище той неохотно ни качи на едно такси и ни заведе до джамията. Реши да демонстрира своето всевластие, като се опита да влезе в класната стая, уж да я разгледа, но една англичанка му препречи пътя.

— Исках само да разгледам — обърна се той към нея.

— Не може! — отвърна тя. — Тук е само за жени. На мъже не е разрешено да влизат.

Притесних се, че Муди ще направи сцена и този път ще пренебрегне желанието на Ага Хаким. С присвити очи изгледа жените, които идваха за занятията. Всички бяха старателно покрити, повечето носеха чадори. Приличаха на послушни мюсюлмански съпруги, въпреки че говореха английски. Нито една не приличаше на агент на ЦРУ.

След известно колебание Муди разбра, че Ага Хаким е прав и това ще ми помогне да свикна с живота в Техеран. Сви рамене и се оттегли, като ни остави в ръцете на англичанката.

Тя съобщи правилата:

— Приказките са забранени. Тук сме за да изучаваме Корана. Това е всичко.

И ние наистина учехме. Четяхме хорово Корана, задавахме въпроси и им отговаряхме — упражнението целеше да се възхвалява ислямът и да се оплюва християнството. После заедно четяхме следобедните си молитви. Само по себе си това занимание далеч не бе забавно, но любопитството ми растеше при вида на тези жени. Искаше ми се да науча техните истории. Какво правеха тук? По свое желание ли бяха в Иран, или някои от тях бяха държани тук като робини подобно на мен?

Очаквах, че Муди ще стои пред джамията, за да ни посрещне, но погледът ми напразно потърси лицето му сред човешкото море от забързани и мрачни иранци по улицата. Опасявах се да не събудя подозренията му през този първи учебен ден, затова спрях оранжево такси и бързо се прибрах вкъщи с Махтоб. Щом прекрачихме прага, Муди погледна часовника си и остана доволен, че не сме се възползвали от получената привилегия.