Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

— Защо?

— Може би ако бях в твоето положение, щях да остана в Америка, но всичко, което имам, е тук — отвърна тя, след като се замисли. — Родителите ми са пенсионери и нямат пари, за да ми помагат. Нямам средства, нямам образование, нищо не умея да върша. На всичко отгоре имам две деца.

Беше ми трудно да разбера дори тези обяснения. А най-лошото бе, че Елън говореше за Хормоз с омраза.

— Той ме бие — проплака тя. — Бие и децата и смята, че това е в реда на нещата. (В съзнанието ми се мярна Насрин: „Всички мъже са такива.“)

Решението си Елън бе взела не от любов, а от страх. То се основаваше повече на сметки, отколкото на чувства. Елън не можеше да се изправи лице в лице срещу несигурността — цената на еманципацията. Бе предпочела ужасния живот само защото й предлагаше нещо подобно на сигурност.

Най-сетне тя отговори на моето: „Защо?“ през сълзи.

— Защото, ако се върна в Америка, се страхувам, че няма да успея.

Заплаках и аз.

Доста време мина, докато Елън се успокои, и тогава събрах смелост да пристъпя към следващата точка от плана си.

— Има нещо, за което искам да поговоря с теб — започнах аз. — Но не зная дали си склонна да го държиш в тайна от съпруга си. Ако можеш да пазиш тайна и да не я споделяш с него, ще ти го кажа, в противен случай няма да те притеснявам.

Елън се замисли. Обясни ми, че когато се върнала в Иран за втори път, решила да направи всичко възможно, за да се чувства добре тук и да стане истинска мюсюлманска съпруга. Заживяла според шиитските догми, възприела тукашния начин на обличане дори в собствения си дом (тя и сега бе покрита), казвала молитвите си в уречения час, възхищавала се от светите люде, изучавала Корана и искрено приела, че Аллах е пожелал такава да бъде съдбата й.

Беше покорна ислямска съпруга, но и любопитна американка.

— Не, няма да му кажа — най-после отвърна тя.

— Много е сериозно. Не бива да казваш на никого.

— Обещавам.

Дълбоко поех въздух и рекох:

— Казвам ти го, защото си американка и защото се нуждая от помощ. Искам да се махна оттук.

— Не можеш. Ако той не те пуска, няма начин да се махнеш.

— Има — рекох. — Ще избягам.

— Ти си луда. Не можеш да постъпваш така.

— Не искам от теб да ми ставаш съучастница. Искам само да правиш така, че от време на време да се измъквам от къщи, като днес например, за да отида до швейцарското посолство.

Разказах й за контактите си с посолството, как пращат и получават пощата ми и правят всичко възможно, за да ми помогнат.

— Те ли ще ти съдействат да се измъкнеш от страната? — попита Елън.

— Не, чрез тях мога само да пращам информация, това е всичко. Ако някой иска да се свърже с мен, се обръща към тях.

— Не желая да ходя в посолството — рече Елън. — Никога не съм ходила там. Моят мъж ми каза, че не ми разрешава да ходя в посолството, и никога не съм стъпвала там.

— Не е нужно да ходиш — уверих я аз. — Сигурно ще мине време, докато Муди започне да ни оставя заедно за по-дълго, но смятам, че би могъл да ме пуска да излизам заедно с теб, защото му харесваш. Просто уреждай ми да излизам от къщи. Казвай, че ще ходим по пазар или нещо подобно, и ме прикривай през това време.

Елън дълго обмисля молбата ми, преди да кимне в знак на съгласие. Остатъка от следобеда прекарахме в кроене на бъдещи планове, без да знаем кога ще успеем да ги изпълним.

Махтоб така добре си игра с Мариам и Али, че не искаше да си тръгва, ала децата на Елън направиха раздялата по-лесна, като й позволиха да си вземе за известно време някои книжки. Тя избра „Мърморкото Оскар“, „Русокоска и трите мечки“ и една книжка с комикси с патока Доналд. Освен това Елън имаше Новия завет и ми каза, че някой път ще ми го заеме.

Муди се държеше различно — понякога демонстрираше физическото си надмощие, а друг път правеше опити да ме спечели с любезното си поведение.

На 13 февруари ме попита:

— Искаш ли утре да отидем на ресторант по случай Деня на Свети Валентин?

— Разбира се, с удоволствие — казах аз.

Беше намислил да ни заведе в ресторанта на хотел „Хаян“, където персоналът говореше английски. И двете с Махтоб бяхме развълнувани. На самия Свети Валентин започнахме отрано да се приготвяме. Облякох си червен копринен костюм, съвсем подходящ за празника, но твърде скандален за иранските нрави. Разбира се, трябваше да го скрия с манто и русари, но се надявах, че правилата на хотела ще ми позволят да остана по костюм в ресторанта. Отделих доста време за прическата и си сложих лещите вместо очилата. Махтоб си облече бяла рокля с избродирани на нея червени рози и сложи бели кожени обувки. Тримата отидохме до улица Шариати, за да вземем оранжево такси, с което щяхме да прекосим града в източна посока — там се намираше хотелът — към главната улица, която мнозина все още наричаха Пахлави Авеню, на името на шаха.