Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Слязохме от таксито, а Муди остана да плати на шофьора. Покрай нас летяха автомобили и в двете посоки. С Махтоб застанахме пред една много широка канавка, в която бълбукаше мръсна вода и препречваше пътя ни към тротоара. Беше невъзможно да се прескочи, затова хванах Махтоб за ръка и я поведох към близката шахта, където можехме да преминем, без да се намокрим.

Като стъпихме върху решетката, погледът ми попадна на отвратителен плъх, голям колкото коте. Още малко и Махтоб щеше да го настъпи. Дръпнах я рязко. Плъхът избяга.

Муди изкрещя зад гърба ми:

— Какво правиш!

— Дръпнах я, за да не я сгази колата — излъгах аз, защото не исках Махтоб да разбере за плъха.

Поехме нагоре но хълма към хотел „Хаян“. Тихичко разказах на Муди истинската причина за станалото. Това не му направи никакво впечатление. В Техеран плъховете са част от ежедневието.

Успокоих се и положих всички усилия да се насладя на останалата част от вечерта. Противно на рекламите, в хотел „Хаян“ никой не говореше английски и трябваше да остана с манто и русари по време на вечерята, ала поех риска да разгневя Аллах, като леко си разкопчах мантото. За вечеря ни поднесоха възхитително блюдо — скариди и пържени картофи.

Муди щедро настоя да си поръчаме и кафе след вечерята, макар че струваше четири долара. Сервираха ни го в миниатюрни чашки за еспресо и бе с вкус на силно нес кафе. Жестът на Муди бе наистина трогателен. Опитваше се да ми достави удоволствие. Аз също се опитвах да го убедя, че съм много доволна.

Но се чувствах объркана, защото знаех, че Муди е в състояние да се превърне за миг от любящ съпруг в зъл демон, и вниманието му ме плашеше.

Една мисъл не ми даваше мира. Нямаше ли да бъде по-добре, ако с Махтоб бяхме последвали Триш и Сюзън? Не знаех и не можех да знам какво би се случило. Като претеглях наум всички възможности, продължавах да вярвам, че съм постъпила разумно. Планът им беше съвсем любителски. Ако бях сама, може би щях да рискувам, ала имах ли право да изложа Махтоб на подобни опасности?

Щом обаче Муди започваше да се държи зле с нас, съмненията отново ме връхлитаха. Може би бях избрала най-опасната от всички възможности за Махтоб — съжителството с баща й?

Тревожният ми сън бе прекъснат от силна, ужасяваща експлозия. През прозореца видях как нощното небе пламна в отблясъци, сякаш лумна огромен пожар. Бързо последваха нови експлозии, които отекваха все по-близо до квартала, в който живеехме.

Къщата се разтресе.

— Бомби! — изкрещях аз. — Бомбардират ни!

Над главите си чувахме воя на самолетите. През прозорците проблясваха призрачни жълто-бели светлинки, последвани от страшен трясък и рев, тъй както светкавицата предхожда гърма.

Махтоб извика от ужас. Муди я сграбчи и я постави между нас в средата на леглото. Сгушихме се един в друг, безпомощни и сами лице в лице със съдбата.

Муди, обзет от паника, лудо крещеше молитви на фарси. Прегърна ни, за да ни закриля, ала прегръдката му увеличи ужаса ни, защото цялото му тяло трепереше. Двете с Махтоб се молехме на английски, убедени, че смъртта е близо. Никога през живота си не ме беше обхващал подобен ужас. Сърцето ми блъскаше лудо. Ушите ме боляха от всепроникващия пронизителен вой.

Самолетите идваха на ята, а минутите затишие само отделяха едната група от следващата. Противовъздушната отбрана стреляше по тях и небето бе прорязвано от белите и оранжеви следи на снарядите. Всеки път, когато над главите ни прелиташе бомбардировач, в безмълвна агония очаквахме огнените отблясъци и следващата ги взривна вълна на експлозиите. Понякога отблясъците бяха смътни, а звуците — приглушени. Друг път ослепителна светлина заливаше стаята и взривовете разтърсваха цялата къща. Стъклата дрънчаха страховито, а от гърдите ни се изтръгваха викове на ужас. В отразената светлина на бомбените експлозии, противовъздушната отбрана и по-меките отблясъци на горящите сгради видях, че Муди е уплашен не по-малко от мен.

Той ни притискаше все по-силно и омразата, която изпитвах към него, стана демонична. Обхваната от ужас, си спомних писмото на майка ми и съня й, че Махтоб е изгубила едното си краче при бомбардировка.

„Моля те, мили Боже! Моля те, мили Боже! Моля те! Моля те, помогни ни! Закриляй ни! Закриляй Махтоб!“ — молех се аз.

Над главите ни прелетя още една вълна бомбардировачи и шумът от моторите заглъхна в далечината. Зачакахме със затаен дъх. Минутите минаваха, прегръдките ни са отпускаха заедно с надеждата, че това ужасно изпитание е свършило. Бомбардировката продължи може би петнайсетина минути, но ни се стори безкрайно дълга. Страхът отстъпи пред яростта.