Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Есей ни отвори вратата. Разказах на двамата с Реза какво съм видяла в парка и той се опита да даде някакво обяснение:

— Вероятно са ги прибрали, защото са били събрани на едно място. Противозаконно е да се събират на групи без предварително разрешение.

— Какво ще стане с тях? — попитах аз. Реза сви рамене.

— Не знам. — В гласа му не прозвуча никаква тревога. Муди също отмина инцидента с безразличие.

— Щом ги е прибрал пасдар, значи са вършели нещо непозволено — каза той.

Когато обаче разказах за случилото се на госпожа Азар на следния ден, тя реагира различно.

— Като видят момчета, събрани на едно място, ги прибират и ги пращат на фронта — рече тя. — Правят го и в училище. Понякога закарват камионите до някоя мъжка гимназия, натоварват момчетата и ги вземат войници. Семействата им не ги виждат никога повече.

Господи, как ненавиждах войната! Тя бе съвършено безсмислена. Не можех да проумея как е възможно да съществува страна, в която хората горят от желание да убиват и от готовност да умират. Ето това е едно от най-значимите и най-необясними културни различия между разглезените от свобода и демокрация американци и ограничаваните и потискани изостанали народи. Според Мамал и Насрин животът — включително техният собствен — нямаше особена стойност. Смъртта е често срещано явление и следователно не е никак загадъчна. Какво друго можеше да направи човек, освен да вярва в Аллах? А ако се случеше най-лошото, нима то не бе неизбежно така или иначе? Тяхната невероятна смелост пред лицето на смъртта не бе преструвка, а по-скоро проявление на една крайна философия, която създаваше готови на саможертва терористи. Най-категоричното потвърждение на това получих един петък следобед, когато както обикновено бяхме у Амех Бозорг, за да почетем светия ден с нескончаеми религиозни ритуали. По телевизията пряко предаваха петъчната проповед в централната градска джамия. Не й обръщах внимание, докато не чух тревожните гласове на Мамал и Муди. Амех Бозорг запищя тъжно и протяжно.

— Бомбардират по време на проповедта — рече Муди.

Директното предаване показваше препълнените с правоверни градски площади. Всички бягаха панически. Камерите се насочиха към небето и видяхме ниско летящите иракски самолети. Експлозиите оставяха трупове и издъхващи сред полуделите от ужас тълпи.

— Баба Хаджи е там! — напомни ми Муди.

Баба Хаджи никога не пропускаше петъчната проповед.

В центъра на Техеран цареше паника. Съобщенията за жертвите и разрушенията бяха съвсем противоречиви, но добре премерената въздушна атака бе истинска емоционална и материална победа за Ирак.

Семейството тревожно зачака връщането на Баба Хаджи. Стана два часът, после два и половина. Баба Хаджи никога не се беше връщал от петъчната проповед толкова късно.

Без да губи време, Амех Бозорг зави на умряло и заскуба косата си. Свали пъстрия чадор и сложи бял, седна на пода и протяжно почна да чете Корана, като едновременно пищеще и плачеше.

— Тя е луда! — рече Муди за сестра си. — Не ни остава нищо друго, освен да стоим и да се надяваме. Поне да беше изчакала, докато ни известят, че е убит.

Роднините притичваха на улицата, за да проверят дали не се връща патриархът на семейството. Часовете се точеха напрегнато, Амех Бозорг виеше и опяваше. Тя сякаш изпитваше неземна наслада от новото си положение на вдовица на мъченик.

Беше почти пет часът, когато Фереще се втурна в къщата и закрещя:

— Идва! Приближава по улицата!

Семейството се струпа на портата и се хвърли да прегръща Баба Хаджи, щом той прекрачи прага. Баба Хаджи влезе бавно и безмълвно, забил очи в земята. Събралите се отстъпиха назад, за да мине светият човек. Дрехите му бяха оплискани с кръв и парченца човешка плът. За всеобща изненада той се отправи директно към банята, за да се изкъпе.

По-късно Муди разговаря с него и след това ми каза:

— Ужасно е ядосан, че не са го убили. Иска да стане мъченик като брат си.

М уди не споделяше безумната смелост на семейството си. Беше уплашен до смърт. Техеран се приспособяваше към кървавата действителност на войната и шефовете на гражданската отбрана разпространиха допълнения и поправки към своите разпоредби. По време на въздушна атака всеки трябваше да търси прикритие в специално скривалище в приземния етаж. Отново започнахме да спим в леглата си и можехме да почиваме удобно, докато не чуем ужасяващия сигнал, който ни запращаше към входа в основата на стълбите.