Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Там, дори в присъствието на Мамал и Реза, Муди не криеше паниката си. Крещеше ужасено и се тресеше от неописуем страх. После се опитваше да прикрие слабостта и страхливостта си, като беснееше срещу американците. След всяка следваща бомбардировка обаче думите му звучаха все по-кухо и по-безсмислено.

Понякога се поглеждахме с взаимно разбиране. Муди осъзнаваше, че е отговорен за тежката ни участ, но вече не знаеше как да се справи с положението.

Веднъж в годината всеки иранец задължително ходи на баня. Поводът за това събитие е Но-руз, персийската Нова година — четиринайсетдневен празник, през който всички жени лъскат и чистят домовете си и те наистина добиват относително приветлив вид. Но-руз е дългоочакван празник за магазините, които продават обувки, тъй като тогава всеки си купува нов чифт. През цялото време почти никой не работи, защото семействата прекарват празниците по вечери, следобедни събирания и посещения по домовете. Тези гостувания следват строг йерархичен ред.

Но-руз се празнува на 21 март, първия ден на пролетта. На този ден вечерта се събрахме с Реза, Мамал и техните семейства около „хафт син“ (седемте „С“) — софре, наредена със символични храни, които започват с буквата „с“. Вниманието бе насочено към няколко яйца върху огледало. Според персийската легенда един бик крепи Земята на рогата си и всяка година премества тежкия си товар от единия на другия рог. Точният момент на идването на персийската Нова година може да бъде отбелязан при внимателно взиране в яйцата, защото в мига, в който бикът премества Земята, яйцата лекичко се чукват едно в друго.

Започнахме да броим часовете до събитието точно както правим навръх Нова година в Щатите. Настъпи моментът, когато Слънцето стигна зодиака на Стрелеца и всички вперихме поглед в яйцата. Внезапно стаята потъна в мрак и воят на сирена предупреди за предстоящо въздушно нападение. Всички се втурнахме към антрето на по-сигурно място и още веднъж преживяхме ужаса на бомбардировката. Сигурна съм, че на този Но-руз яйцата наистина са се чукнали.

Бомбардировките са ужасно нещо, ала животът е по-силен от тях и заплахата от страна на иракските въздушни сили не можеше да попречи на иранците да празнуват. Поредицата семейни събирания започна на следващия ден така, както предварително бе планирана. Началото, естествено, бе поставено в дома на Амех Бозорг. Реза, Есей, Мариам, Мехди, Мамал, Насрин, Амир, Муди, Махтоб и аз се натъпкахме в колата на Мамал и потеглихме към нейния дом. Нямах никакво настроение за тържества.

Щом прекрачихме прага на къщата, дамата с орловия нос се завтече насреща ни. Пищеше от удоволствие, хвърли се върху Муди и го покри с целувки. После насочи вниманието си към Махтоб. Прегърна я нежно. Тъкмо да ме целуне леко по бузата, аз придърпах русарито си, за да избягна допира на устните й.

Амех Бозорг беше приготвила подаръци за празника. Тя изненада Муди с бюро и библиотека с плъзгащи се стъклени витрини. Махтоб получи рокля от естествена коприна, внос от Мека. Амех Бозорг се вживя в ролята си да раздава подаръци на всички с изключение на мен. Муди не забеляза пропуска, пък мен това не ме интересуваше. Прекарах един тъжен и самотен следобед в предишния си затвор. Никой не си направи труда, нито смееше да разговаря на английски с мен. Махтоб не се отделяше от мен, защото се страхуваше да не остане сама с Амех Бозорг.

Досадните тържества продължаваха ден след ден. Една сутрин се приготвихме да посетим няколко къщи и аз си облякох светлокафяв вълнен костюм с три четвърти сако, подобно на палто. Обух си плътни чорапи и се покрих с русари.

— Ако съм с този жакет, трябва ли да обличам и манто? — попитах Муди.

— Не, разбира се — отвърна той.

Маджид ни караше до домовете на роднините за задължителните ни визити, но през този ден имаше други планове за късния следобед, затова тримата с Муди и Махтоб взехме едно такси до дома на Ага и ханум Хаким.

Когато си тръгвахме, вече беше мръкнало. Трябваше да прекосим няколко преки, преди да излезем на главна улица, за да хванем такси. Колите профучаваха край нас, но такси не се виждаше. Внезапно бял пикап нисан заби спирачки на завоя, следван от бял пакон. Четирима брадати мъже в тъмнозелената униформа на пасдар изскочиха от нисана. Един сграбчи Муди, а останалите насочиха към него оръжието си. Едновременно с това четири жени пасдар, увити в черните си чадори, ме заобиколиха и закрещяха в лицето ми. Знаех, че причината за всичко това е вълненият ми костюм. Трябваше да си облека манто.