Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

„Какво от това — успокоих се аз. — Единственото, което искам, е да се измъкна оттук.“

Всичките ми мисли водеха до ужасяващ извод. Осъзнах, че песимизмът и огорчението ми нарастват с всеки изминал ден. Муди също бе станал по-раздразнителен и се чудех дали не реагира подсъзнателно на моя униващ дух. Прониза ме ледена тръпка. Напрежението между нас растеше и заплашваше да провали внимателно съставения ми план да притъпя бдителността му. Ако в скоро време нещата не се променят за добро, тогава непременно ще стане нещо лошо.

Като пристигнахме в шахската вила, установихме, че всички мебели са изчезнали. Някога сградата наистина е била едно малко чудо, но сега се издигаше гола и празна. След като вечеряхме, всички до един налягахме заедно в една стая и се приготвихме да спим на пода. Тъй като в стаята спяха и мъжете — всъщност до мен лежеше Ага Хаким, — трябваше да остана облечена през цялата нощ, опитвайки се да си намеря удобна поза за сън, навлечена с мантото и омотана в русарито.

В ранната пролетна нощ през прозорците нахлуваше мразовит въздух. Двете с Махтоб се въртяхме и треперехме от студ цяла нощ, докато иранските ни роднини спяха като къпани.

На сутринта видяхме, че околността е засегната от суша. В резултат бе въведена предохранителна мярка — режим на водата. През деня имаше съвсем малко вода и аз прекарах първата сутрин от „почивката“ в двора с другите жени да чистим салата в кофа, пълна с леденостудена вода, докато едни от мъжете се търкаляха из къщата и си доспиваха, а други се размотаваха по двора и ни гледаха. По-късно отидоха на езда: на жените не е разрешено да яздят. Разходихме се по брега, който някога може и да е бил прекрасен, но сега целият бе покрит с отпадъци и мръсотия.

Седмицата се влачеше бавно, неудобствата и обидите следваха една след друга. Двете с Махтоб търпяхме, защото знаехме, че така трябва. Вече бяхме свикнали с тези неща.

Настъпващата пролет носеше и оптимизъм, и песимизъм. Снегът по планините скоро щеше да се стопи. Дали приятелят на Рашид щеше да ни преведе в Турция? Топлото време даваше възможност да се действа, но в същото време отминалата зима ми напомняше за дългото ни затворничество. Двете с Махтоб бяхме престояли в Иран вече над седем месеца.

Когато се върнахме в Техеран, Муди научи, че е получил мястото в болницата. Беше луд от радост. По цял ден хвърчеше из къщата и ни се усмихваше — нещо, което отдавна бяхме забравили. Непрекъснато пускаше шеги и отново се превърна в онзи любезен и любящ мъж, който някога ме бе привлякъл толкова силно.

— Всъщност документите ми още не са в ред — призна ми той. — В болницата обаче ще си затворят очите и ще ми разрешат да работя. Имат нужда от анестезиолог. Щом си оправя документите, ще ми платят за всички изработени часове.

Към края на деня обаче ентусиазмът му взе да се изпарява. Замисли се и аз отлично знаех какво се върти в главата му: как щеше да ходи на работа и едновременно с това да ме държи под око? Оставих го сам. Да видим какво ще измисли. Нямаше да ходи всеки ден на работа, а когато отидеше, имаше кой да ме следи. Насрин щеше да му докладва кога излизам и кога се връщам. Трябваше светкавично да се връщам от училището, защото, докато тя е на лекции в университета, бях длъжна да се грижа за Амир. Изключение от това разписание правеше четвъртък, когато ходех на часове но изучаване на Корана. Тогава Насрин имаше грижата да урежда бавачка на Амир. Просто чувах как мозъкът на Муди щрака ли, щрака. Можеше ли да ми има доверие? Налагаше му се, иначе трябваше да се прости с работата си.

— В четвъртък след занятия ще се прибираш право вкъщи! — каза той. — Ще те проверявам, така да знаеш!

— Добре — обещах му аз.

— Ще видим — рече Муди. Лицето му светна отново при мисълта, че започва работа.

Използвах свободата си в съвсем редки случаи, само когато си струваше да се рискува. Муди бе достатъчно подъл, за да ангажира колкото си иска роднини да ме шпионират. Самият той го бе правил нееднократно. Когато имаше свободен ден или свършваше по-рано, се появяваше в училище, за да ни придружи. Държеше ме в пълно неведение за намеренията и действията си.

Аз стриктно се придържах към дневната програма, като я нарушавах само когато имах някаква определена цел. Веднъж в училище, по време на междучасието, една учителка тихо влезе в канцеларията и седна на пейката до мен. Познавах я само по физиономия — винаги ми се усмихваше много любезно. Кимнахме си наместо поздрав. Тя се огледа наоколо, за да е сигурна, че никой не ни наблюдава, и после прошепна едва-едва: