— Нагу! (Не говори) Нагу, госпожа Азар. Кимнах утвърдително.
— Говорила с мой мъж теб — жената се бореше с думите. — Тя иска помогне теб.
На фарси няма местоимения „тя“ и „той“. Иранците винаги ги бъркат. Учителката сведе поглед. Ръката й се плъзна почти незабележимо изпод диплите на одеждата и се протегна към моята. Тя се огледа още веднъж, за да е сигурна, че никой не ни следи. После бързо ме докосна и се отдръпна, а в дланта ми остана късче хартия. На него бе надраскан телефонен номер.
— Ти се обади — прошепна учителката. — Жена. На връщане от училище с Махтоб се отбихме за малко в магазина на Хамид, за да видим какво ще ни донесе тази странна връзка. Като набрах номера, се обади женски глас и на английски се представи за госпожица Алави. Каза, че е щастлива да ме чуе. Обясни, че работи при съпруга на учителката и той разказал на нея и майка й за нашето положение.
— Тъй като говоря английски, защото съм учила в Англия, той ме помоли да ви помогна с каквото мога. Казах, че ще опитам — каза госпожица Алави.
Отново получих доказателство, че не всички иранци трябва да бъдат поставяни в една-единствена категория на фанатизирани американофоби. Госпожица Алави предлагаше помощта си напълно безкористно. Тя рискуваше живота и свободата си само с това, че е разговаряла с мен.
— Как можем да се срещнем? — попита тя.
— Трябва да изчакам сгоден случай — отвърнах.
— Аз мога по всяко време, стига да ви е удобно. Най-добре е в обедната почивка. Ще дойда с кола където и да сте и ще се видим.
— Добре — отвърнах аз.
Кантората й беше далеч от къщата на Мамал, от училището на Махтоб и дори от джамията, където се провеждаха занятията ми в четвъртък. Трудно щяхме да си уредим среща, на която да се опознаем, защото нямахме нито времето, нито възможността за това. Чудех се какви ли са мотивите на госпожица Алави, защото в дискретността й не се съмнявах. Думите й звучаха толкова искрено, че веднага пораждаха доверие.
Дните се точеха бавно и се превръщаха в седмици, а аз продължавах да търся най-сигурния и безопасен начин да осъществя тази среща. Сега, когато Муди ходеше на работа, открих, че мерките за сигурност се бяха засилили. Насрин бе по-бдителна и от съпруга ми. Всеки път, когато прекрачвах прага, тя поглеждаше часовника си. Ала системата за наблюдение и контрол на Муди бе обречена на провал. В град с население четиринайсет милиона той практически не можеше да проследи всички мои действия. Когато един ден се прибрахме с Махтоб от училище, сварихме Насрин ужасно изнервена. Обадили се да я повикат на много важно събрание в университета и тя ме чакаше, за да ми остави Амир. Насрин бързо излезе. Муди бе на работа. Реза и Есей бяха отишли на гости у роднини.
Веднага се обадих на госпожица Алави.
— Можем да се срещнем днес следобед, сега! — казах й аз.
— Идвам веднага — отвърна тя.
Казах й къде се намира паркът, който бе на няколко преки от къщата.
— Как ще ви разпозная? — попитах я аз.
— Ще бъда облечена в черно палто, панталони и шал. Траурни дрехи. Майка ми почина наскоро.
— Моите съболезнования.
— Благодаря — отвърна тя.
Оставих бележка на Муди. Неговата програма в болницата беше с фиксиран начален час — той ходеше там рано сутрин, — ала никога не се знаеше кога ще свърши. Можеше да се върне както в единайсет вечерта, така и всеки момент.
„Децата са нетърпими. Ще ги заведа в парка“ — написах аз.
Махтоб и Амир много обичаха да ходят в парка. Можех напълно да разчитам на Махтоб и на чувството й за самосъхранение, а Амир бе едва проходил малчуган, така че те не ме тревожеха. Онова, което ме тревожеше, бе как ще реагира Муди на решението ми да изляза от къщи и да ида в парка, непридружавана от никого и без негово разрешение. Надявах се, че ще се прибера у дома преди него.
Децата се бяха заиграли на люлките заедно с други хлапета, когато облечена в черно жена приближи към мен. Иранското облекло винаги създава затруднения да си представите външността на непознат човек, но от онова, което можех да видя, предположих, че е около петдесет-годишна. Може да беше и по-млада. Седна до мен на пейката.
— Оставих бележка на съпруга си — бързо казах аз. — Може да се появи тук.
— Добре! — отвърна госпожица Алави. — Ако дойде, ще се направя, че съм с някое от другите деца.
Тя улови погледа на жената, която седеше на пейка срещу нас, и изрече няколко думи на фарси. — Казах й, че ако съпругът ви дойде, ще се престоря, че съм с нея и нейните деца, а не с вас. Тя се съгласи.
Читать дальше