Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Най-сетне се чухме.

— Всичко е наред! — рече Елън с треперящ от вълнение глас. — Ще ви взема с Махтоб от училище.

— Добре — отвърнах и добавих: — Случило ли се е нещо?

— Не! — рязко отвърна Елън.

След петнайсет минути тя отново ми позвъни.

— Говорих с Муди и му казах, че е възникнал ангажимент. Не мога да го направя днес следобед.

— Какво се е случило?

— Промених решението си. Трябва да говоря с теб.

Побеснях. Умирах от желание да се добера до посолството, но не смеех да отида, без да съм сигурна, че Елън ще ме прикрива. Какво ли бе станало? Как бих могла да отида до посолството?

На следващия ден не се появи никаква възможност, защото Муди отново не бе на работа и настроението му бе отвратително. Отведе ни до училището и излая разпорежданията си — да не сме си тръгвали сами, щял да дойде да ни прибере. Дванайсет мина, но него никакъв го нямаше. Двете с Махтоб покорно чакахме. Колкото повече време минаваше, толкова по-неспокойни ставахме. Само се споглеждахме въпросително. Дали не ни изпитваше? Не знаехме какво да правим. Мина цял час, а Муди все не пристигаше.

— Хайде да се прибираме — казах на Махтоб.

Без да губим време, тръгнахме разтревожени, че може да се е случило нещо, което да усложни и без това несигурното ни положение. Махнах на едно оранжево такси. Остави ни на улица Шариати и ние бързо поехме към къщи. Може би Муди ни следеше. Когато обаче се прибрахме, заварихме Муди проснат на пода в хола и облян в сълзи.

— Какво се е случило? — попитах го аз.

— Нилуфар… — отвърна Муди. — Паднала от балкона на дома им. Бързо да вървим там!

Нилуфар бе деветнайсетмесечната дъщеричка на втория син на Баба Хаджи и Амех Бозорг — Мортеза и жена му Настаран. Тя бе малката сладурана, която, без да иска, съсипа една от тортите за рождения ден на Махтоб. Мила, усмихната и закачлива, Нилуфар се държеше много любвеобилно с мен и Махтоб. Отначало се разстроих, но скоро в съзнанието ми светна предупредителна лампичка. Ами ако това е клопка? Дали Муди не бе замислил някаква измама, за да ни отведе някъде? Не можех да направя нищичко. Последвахме го до улица Шариати и взехме такси. Тревогата изостряше сетивата ми. Дали Елън не бе споделила нашата тайна с Муди? Или бяха звънели от посолството? Дали не ни водеше в някакво тайно убежище, където нямаше да имаме никаква възможност да се свържем с когото и да било? На два пъти сменяхме превозни средства и докато се носехме бясно, се молех Махтоб да не се издаде, че кварталът й е известен. Насочвахме се по познат маршрут, който водеше към Секцията но интереси на САЩ към швейцарското посолство. Оказа се, че болницата, в която се озовахме, се намира точно срещу посолството! Муди бързо ни въведе в приемната и попита за стаята на Нилуфар. Колкото и малки да бяха познанията ми по фарси, схванах, че има някакъв проблем и Муди се опитва да преодолее бюрократичните ограничения, като изтъква компетентността си на лекар. Няколко минути той спори разгорещено с медицинската сестра на рецепцията, после ни обясни, че ние с Махтоб не може да влезем, защото не сме с чадори. Веднага разбрах причината за гнева му — ако сам отидеше да види Нилуфар, трябваше да ме остави без надзор в приемната, която гледаше право към посолството! Разбрах, че не става въпрос за клопка. Нилуфар наистина бе пострадала. За миг забравих собствените си грижи. Заболя ме сърцето за малкото момиченце и родителите му.

Най-сетне Муди реши, че роднинските му чувства са по-силни от факта, че ще остави без надзор семейството си. Освен това, разбира се, не знаеше, че аз знам къде се намираме.

— Стойте тук! — изкомандва и хукна да научи повече подробности за състоянието на Нилуфар.

Ужасно положение — да си толкова близо до посолството и да не можеш да действаш. Не си струваше за няколко минути, прекарани с Хелън, да събуждам яростта на Муди.

А той се върна почти веднага:

— Тук няма никой. Мортеза я е завел в друга болница, а Настаран се е прибрала у дома, така че отиваме у тях.

Бързо се отправихме към къщата им, която бе наблизо. Минахме покрай посолството. Положих всички усилия да гледам право пред себе си и тихичко си пожелах и Махтоб да не погледне към сградата. Не исках Муди да разбере, че мястото ни е познато. Къщата на Мортеза и Настаран се намираше на една пресечка зад посолството. Там вече се бяха събрали няколко жени, за да изразят съчувствието си. Сред тях бе и племенницата на Муди Фереще, която приготвяше чай. Настаран крачеше напред-назад, като през пет минути излизаше на балкона и гледаше към улицата в очакване на съпруга си и на новини за дъщеря си. Именно от този балкон бе паднало момиченцето. Претърколило се през нестабилния метален парапет, висок едва половин метър, и бе паднало от третия етаж на тротоара. Балконът бе съвсем обикновен, както бе обикновена и тази трагедия за Техеран. Минаха два часа. Почти не разговаряхме, а разменените реплики бяха кратки и нервни. Махтоб не се отделяше от мен, а личицето й бе опънато и сериозно. И двете си мислехме за хубавото като кукла весело детенце и заедно шепнехме молитви към Господа да бди над малката Нилуфар. Опитах се да утеша Настаран и тя разбра, че чувствата ми са съвсем искрени. Двете с Махтоб придружихме Настаран при едно от поредните й излизания на балкона. Видяхме Мортеза в другия край на двора. Той вървеше към къщи, прикрепян от двамата си братя. В ръцете им имаше кутии с носни кърпички, които се намираха много рядко. Настаран нададе смразяващ кръвта писък, защото разбра какво се е случило. Тя хукна към вратата и посрещна мъжете на стълбищната площадка.