Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

— Морде! Мъртва е! — промълви Мортеза със замъглени от сълзи очи.

Настаран припадна. Почти веднага домът се изпълни със скърбящи роднини. Те се блъскаха в гърдите и виеха, както повелява ритуалът. Муди, Махтоб и аз плачехме заедно с тях. Изпитвах дълбоко и искрено съчувствие към Настаран и Мортеза, ала през дългата скръбна нощ, която прекарахме у тях, започнах да се питам по какъв начин би засегнала плановете ни тази трагедия. Беше вторник, а в неделя трябваше да се срещнем с госпожица Алави. Дали щях да спазя уговорката си, или животът ни щеше да се промени чувствително след нещастието с Нилуфар? Трябваше по някакъв начин да се добера до телефон, за да й позвъня, както и на Хелън в посолството. Освен това горях от нетърпение да разбера какво става с Елън. На следващата сутрин се облякохме в тъмни траурни дрехи и се приготвихме да придружим семейството и множеството роднини до гробищата. Бяха поставили малката Нилуфар в хладилна камера през нощта, а днес родителите й трябваше да извършат ритуалното измиване на мъртвото й телце, докато останалите роднини четяха специални молитви. После щяха да отнесат завитото в обикновен бял плат тяло на Нилуфар и да го положат в земята. Докато се приготвяхме в спалнята за този тъжен ден, аз предложих на Муди:

— Защо да не остана вкъщи и да гледам всички деца, докато големите са на гробищата?

— Не! — отсече Муди. — Трябва да дойдеш с нас.

— Не искам Махтоб да гледа такива неща. Наистина ще е по-добре, ако си остана вкъщи и се грижа за малките.

— Не!

Когато обаче отидохме у Настаран и Мортеза, повторих предложението си пред останалите и всички решиха, че така е по-добре. Муди бързо отстъпи, защото бе прекалено зает, за да се занимава с мен. Не се осмелявах да напусна къщата без негово разрешение, но щом останах сама с нищо неподозиращите деца, сграбчих телефона и позвъних на Хелън в посолството.

— Моля те, ела. Трябва да говоря с теб — каза Хелън.

— Не мога. Намирам се почти срещу теб, но не мога да дойда.

Помислих, че може би ще е възможно да изведа децата в някой парк по-късно, след като се върнеха възрастните.

С Хелън се уговорихме да се срещнем в три часа в парка близо до посолството. Не успях да се свържа с госпожица Алави, което ме потисна, ала хванах Елън в службата и разговорът ми с нея бе ужасяващ.

— Ще кажа на Муди абсолютно всичко — рече Елън. — Ще му кажа, че се опитваш да избягаш.

— Не постъпвай така с мен! — молех я аз. — Споделих с теб, защото си американка. Казах ти, защото обеща да пазиш тайната ми. Ти ми обеща да не казваш на никого!

— Казах всичко на Хормоз — отговори Елън, а в гласа й се промъкна рязка нотка. — Той наистина ми се ядоса. Каза ми да не припарвам до посолството и да кажа на Муди всичко, защото това е мой ислямски дълг. Ако не му кажа, и на вас с Махтоб ви се случи нещо, грехът ще падне върху мен, все едно че съм ви убила. Длъжна съм да му кажа!

Онемях от ужас. Муди може да ме убие! Сигурно ще ме заключи и ще ми отнеме Махтоб. Малките безценни късчета свобода, които си бях извоювала, щяха да бъдат изгубени завинаги. След подобен случай той нямаше никога повече да ми вярва.

— Недей, моля те! — хлипах аз. — Моля те, не му казвай!

Крещях й но телефона, плаках, умолявах я да си припомни, че сме землячки, но тя остана непреклонна. Трябвало да изпълни ислямския си дълг от любов към мен, за мое добро и за доброто на моята дъщеря. Трябвало да каже на Муди.

— Остави ме да му кажа сама — изрекох отчаяно. — Мога да се справя по-добре от теб.

— Добре — реши Елън. — Ще ти дам малко време, но ако не му кажеш ти, ще му кажа аз.

Затворих телефона с чувството, че на врата ми е нахлузена ислямска примка. Какво щях да правя сега? Колко дълго можех да чакам? Още колко време щях да намирам извинения пред Елън и да отлагам признанието си? Трябваше ли да казвам на Муди? Как би реагирал? Ще ме набие — в това нямаше никакво съмнение, — но докъде щеше да го доведе яростта му? А след това? Господи, как ми се искаше да си бях държала езика зад зъбите и да не бях споменавала и дума на Елън! Как можех да предвидя, че ще ме провали не иранец, а американка от родния ми град? Обзета от ярост, огледах познатата обстановка в мръсния дом. Като не знаех какво друго да направя, запретнах ръкави и се захванах да чистя. Започнах от кухнята. Подът на иранските кухни е като на баня — има наклон и като плиснеш кофа вода, всички мръсотии отиват право в канализацията. Започнах да изливам кофа след кофа, после взех да търкам между металните кухненски шкафове — нещо, което иранските домакини не си правят труда да вършат. Изпод шкафовете изплуваха вече умрели гигантски хлебарки. Като се борех с погнусата, изтърках кухнята до блясък, без да обръщам внимание на невъобразимия шум, който вдигаха петнайсетината дечурлига в хола. След като прегледах запасите от продукти, реших да приготвя вечеря. Яденето е основното социално занимание на тези хора и знаех, че ще ми бъдат много благодарни, ако ги посрещна с топло блюдо при завръщането им от гробищата. А аз просто трябваше да върша нещо. Тъй като в хладилника намерих малко телешко, а не обичайното овнешко месо, реших да приготвя таскебап, персийско блюдо, което Муди особено харесва. Нарязах и запържих голямо количество кромид лук. След това наредих пласт кромид, пласт месо и щедро залях ястието с къри и подправки. Отгоре нарязах картофи, домати и моркови. От врящата тенджера в кухнята се разнесе приятната миризма на телешко варено. Сърцето ми се свиваше от напрежение, но установих, че обичайните домакински занимания са в състояние да ме мобилизират. Трагичната смърт на Нилуфар ми даваше още няколко дни свобода. По време на траура Муди нямаше да види Хормоз и Елън. Осъзнавах, че най-добрият вариант е да поддържам статуквото, доколкото мога, и да се надявам госпожица Алави да направи някакво чудо, преди предателството на Елън да е предизвикало криза. „Не спирай да работиш“ — внушавах си аз. Когато опечалените се върнаха, правех специалитета си — бакла по ливански.