Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Спирала на миглите, черен молив за очи, гланц на устните. Дотук. Огледа се и установи, че наследеният от майка ѝ нос е твърде топчест. Дали нямаше някакъв начин с помощта на козметиката да го направи да изглежда по-тънък? Ако Ширин беше тук, щеше да я попита. Но пък ако беше тук, сигурно нямаше да отиде у Азър. Не трябва да си сама в новогодишната нощ, така каза той. Надяваше се да не я е поканил от съжаление.

Големият въпрос беше какво да облече. Не че нямаше избор. Направи безброй комбинации и ги изпробва. Черната дънкова пола с широката блуза, блузата с дънки, дънките със зеленото сако... Не искаше да прилича на студентка, или още по-лошо – на момиче, което не иска да прилича на студентка. Накрая, сред камарата от дрехи на леглото, се спря на кадифена пола и небесносин пуловер, който беше толкова мек, че изглеждаше като кашмирен. Сложи си тъмносин гердан с мъниста от синьо око.

Беше предупредена да не носи нищо, но тя знаеше от майка си, че никога не се ходи на гости с празни ръце. Купи осем тарталети от кулинарния магазин на"Литъл Кларендън Стрийт", което беше грешка, тъй като струваха повече от цяла торта.

Застана на автобусната спирка. Автобусът пристигна след по-малко от пет минути. Тя стоеше там и гледаше как вратите се отвориха и затвориха. Видя как тръгва без нея, а тя се върна, за да смени дрехите си. Облече дълга черна рокля и обу ботуши. С тях изглеждаше по-добре.

Къщата на Азър беше на "Удсток Роуд" в Годстоу, на двайсетина минути път с автобус. През пролетта селцето тънеше в тучна английска зеленина и гледаше отвъд "Порт Медоу", към острите, замечтани кули на Оксфорд. Когато слезе от автобуса, отново започна да вали сняг, косата и палтото ѝ се покриха с големи пухкави снежинки. Пери не се изненада, че наоколо нямаше други къщи. Почти беше сигурна, че Азър е прикрит мизантроп.

Къщата беше внушителна и с двойна фасада, а възрастта ѝ, също като възрастта на собственика – трудна за определяне. Имаше вид на дом с минало и с много потайни истории. Вървеше внимателно по извитата пътека под голите дъбове. Вятърът я пронизваше. Тя трепереше от студ и от нерви. Обърна се към спирката. Как щеше да се прибере? У Азър сигурно имаше гости с коли и може би някой щеше да я закара до Оксфорд. Колко типично за нея – да се тревожи за края на вечерта още преди да е започнала.

От прозорците на първия етаж струеше топла и златиста като мед светлина. Стиснала тарталетите до гърдите си, Пери се заслуша във веселата глъчка, отекващия смях и долитащата музика. Нито тя, нито приятелите ѝ слушаха такава музика. Както в светлината, така и в музиката имаше нещо приканващо и същевременно заплашително.

Пери пристъпи към прага и в този миг чу съскане като свистене на далечна кола. На улицата нямаше нито кола, нито мотор, камо ли велосипед в това време. Една друга част от мозъка ѝ, по-бавна и по-разумна, я предупреди, че шумът идва много по-отблизо. Огледа се наоколо. Взря се в мрака и се загледа във високия жив плет. Замръзна на място и сърцето ѝ затуптя уплашено. Нищо не помръдваше. Не духаше вятър. И въпреки това беше сигурна, че нещо или някой я наблюдава.

– Кой е там? – инстинктивно извика тя.

От тъмния плет изникна силует.

Пери направи крачка напред.

– Трой, ти ли си?

Момчето се показа. Бледо и смутено.

– Боже мой, изкара ми ума! Следиш ли ме?

– Ти пък! Не следя теб – Трой кимна към къщата. – Наблюдавам дявола. А ти какво правиш тук?

Пери не отговори на въпроса.

– Защо следиш професора?

– Нали ти казах, че го съдя. Трябват ми доказателства.

Той е обсебен от Азър, помисли си Пери. Странно, сред толкова много мании, омразата и обичта бяха като два съседни цвята в палитрата на художник.

От къщата долетя смях. Момчето се втурна зад плета.

– Не казвай, че си ме видяла!

Пери се ядоса.

– Нямаш право да го следиш. Ще вляза и ще изляза след десет минути. Ако си още тук, ще кажа на Азър. И ако той не извика полиция, ще я извикам аз!

– Спокойно, спокойно! – вдигна ръце Трой. – Не стреляй!

Тя тръгна към входната врата, на която имаше витраж с кехлибарени, маслиненозелени и тъмночервени шарки. В средата беше изрисуван същият кръг, който беше видяла в кабинета на Азър и в стаята на Ширин. Развълнувана, Пери натисна звънеца и се разнесе подобен на птича песен звук. Но не песен на сладкопойно канарче или славей, а по-скоро крясък на папагал, който се присмива на госта на вратата. Глъчката в дома секна за миг и отново се надигна. Зад витража се появи сянка и се чуха стъпки. Може би трябваше да подсили гланца на устните си, но вече беше късно.