Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Всички на вечеря! – обяви Азър с подканваща усмивка и размаха огромната вилица за сервиране, сякаш беше копие, предназначено за някой нищо неподозиращ гост.

Оксфорд, 2001 – 2002 г.

Гостите се отправиха към голямата, дълга маса, която приличаше на декор от средновековна пиеса. Пери си представи, че е заобиколена от рицари и лордове, а пред тях са наредени печени на шиш меса, пълнени пауни и лъскави желета. Само че масата на Азър беше с обикновени чинии и прибори, а не със сребърни подноси и златни бокали.

Камината беше с плочки майолика от двете страни на огнището, а над нея висеше черно-бяла снимка в рамка. Танцуващите пламъци привлякоха Пери и тя се приближи до лумналия огън. Изображенията на плочките бяха предимно на мъже. Имаше пророци, пратеници, светци. Някои бяха с имената си: цар Соломон, св. Франциск, Авраам, Буда, св. Тереза, Рамананда... Едни носеха вода, други пишеха на пергамент, говореха на последователите си или вървяха сами сред пустинен пейзаж. Беше ѝ странно да ги гледа наредени един до друг, сякаш бяха отишли на банкет. По-естествено би било, ако светите изображения не бяха наредени едно до друго. Тя потърси Пророка Мохамед и го видя – възседнал кон и поел към рая с воал на лицето и пламъци около главата. Така беше представян в старите персийски и турски миниатюри. Дева Мария беше изобразена с малкия Христос – бледа като сняг и съпроводена от крилати ангели. Мойсей пък сочеше с прът в земята, който беше наполовина змия.

Какво ли беше накарало Азър да нареди тези плочки около камината? Ако не бяха там за красота, дали отразяваха вярата му? И каква беше тя? Беше прочела няколко негови книги, но той си оставаше загадка. Пери не можеше да отговори на тези въпроси и затова се загледа в старата снимка на къщата над камината.

На нея се виждаха многогодишният дъб, който забеляза на слизане от автобуса, виещата се към входа пътека, буйна градина с цветя и над всичко – плътни, надвиснали бели облаци, докосващи покрива. Къщата изглеждаше различна и по-малка. Може би са я достроявали. Пролетният пейзаж показваше природата в най-прекрасния ѝ вид, но на Пери ѝ напомняше за изгубената Аркадия, за време на безвъзвратно отишли си безгрижие и радост.

С чаши в ръка, гостите стояха около масата и чакаха да бъдат настанени.

– Къде да седнем, Азър?

– Очаквате да е обозначил местата? В тази къща сядаме там, където ни хареса – обади се един доста пълен мъж Той беше професор във факултета по теология и религия и стар приятел на Азър. За да подкрепи думите си, теологът дръпна един стол и седна на масата.

Гостите го последваха. Дарен се настани до Пери. Красивата блондинка седна срещу тях, до Азър.

Дебелият професор се облегна на стола, заслушан в тихата музика. След малко вдигна чаша и каза:

– Вдигам наздравица за щедрия ни гост! Благодарим му, че в тази ледена нощ събра всички изгубени и самотни оксфордски души!

Азър се усмихна над железния светилник, чиито три свещи хвърляха гонещи се и пълзящи по стените сенки.

Пери оглеждаше гостите – смесена компания от преподаватели и студенти от всякакви дисциплини. Първото ѝ впечатление, когато влезе, беше, че колкото и различни да бяха, имаха една безспорна обща черта: интелигентността. За да са в компанията на Азър, те несъмнено надвишаваха средното ниво и по ум, и по чувствителност. Каква самонадеяност от нейна страна. Всъщност общото помежду им, преди Азър да се намеси и да ги събере като разпръснати черупки на далечен бряг, беше, че всеки от тях, по една или друга причина, е щял да празнува Нова година сам.

– Има и друга причина за наздравица към домакина – обади се друг възрастен професор. – Благодарим му за избора на музика – Бах. Ако слушаме Бах по десет минути на ден, броят на вярващите ще се увеличи.

Азър поклати глава.

– Внимавай, Джон! Знаеш много добре, че Бах е минирано теологично поле. Може да те накара да вярваш, но ако го слушаш по-дълго, може и да те накара да зарежеш Бог.

Няколко гости се разсмяха.

– Моля, заповядайте! – подкани ги Азър и те веднага се заеха с вечерята.

В средата на масата имаше три големи чинии. Едната – със задушен зелен фасул, другата – с черен ориз, а на третата се мъдреше огромна златисто препечена пуйка. Имаше и кана с рубиненочервено вино. Нямаше сосове, нито пък подправки. Семпла до претенциозност вечеря. Пери се усмихна, тъй като се сети за майка си. Селма би умряла, ако гостите ѝ седнат на такава скромна маса. Според нея формулата на успешната вечеря беше следната: две специални ястия за всеки гост, осем за четирима и десет за петима. На тази маса седяха дванайсет гости, а ястията бяха три. Майка ѝ щеше да е ужасена.