Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

На прага застана висока, стройна и красива блондинка. Тя огледа Пери от главата до петите и на устата ѝ се появи усмивка, която можеше да мине за дружелюбна, стига да не излъчваше надменност. Жената съзнаваше, че е секси. Тъмносинята рокля без презрамки прилепваше и очертаваше тялото ѝ с форма на пясъчен часовник. Тя със сигурност не беше професор, помисли си Пери. Добре че не дойде с небесносиния пуловер. Не искаше да има нищо общо с тази жена. Дори и синия нюанс в облеклото.

Азър беше казал, че Спиноза е семейството му, но това не означаваше, че няма приятелка или съпруга. Той нямаше халка, но не всички мъже носеха венчални пръстени. Защо не ѝ беше идвало наум, че Азър си има някого? На неговите години всички си имаха по някого.

– Здравей, хубаво младо момиче – каза жената и грабна кутията с тарталети. – Ти си сигурно туркинчето.

Чуха се забързани стъпки и Азър се появи зад блондинката. Държеше неотворена бутилка вино, насочена към тях като корабно оръдие. Със сиво поло, цвят металик, и кашмирено сако в бордо, той ѝ заприлича на френския интелектуалец Дуй Алтюсер, преди да удуши жена си.

– Пери, ти дойде! – извика той, челото му блестеше на светлината. – Не стой на студа! Влизай, влизай!

Тя го – ги – последва в гостната. На стените в коридора висяха снимки в рамки на хора от цял свят и я гледаха вглъбено и високомерно, сякаш знаеха неща, които тя тепърва щеше да открива.

– Прекрасни снимки. Кой ги е правил? – попита Пери.

– Aз – отвърна Азър с намигване.

– Наистина ли? Сигурно сте пътували много.

– Не толкова много, но съм бил в Турция.

– В Истанбул?

Той поклати глава. Не в Истанбул, където всички ходели или искали да отидат някой ден. Азър беше посетил планината Немрут с гигантските статуи на древни божества, византийския манастир на стръмните скали в Сумела и връх Арарат, където е Ноевият ковчег. Пери преглътна, тъй като не беше ходила на тези места и се притесняваше, че професорът ще я разпитва за тях.

Две от стените във всекидневната бяха покрити с книги до тавана. Елегантните гости държаха чаши с шампанско или вино и разговаряха оживено.

Азър се обърна към един млад мъж и каза:

– Дарен, запознай се с Пери. Тя е сред най-добрите ми студенти.

Дарен се приближи и професорът изчезна. Момчето учеше втора година физика и беше много любезно. Учтиво ѝ предложи чаша шампанско и ѝ направи комплимент за "екзотичния" акцент – не че Пери беше допринесла, с каквото и да е за него. Попита я за семейството ѝ, но повече говореше за себе си, и то с такава бързина, сякаш се надпреварваше с времето. Дарен беше умен, амбициозен и копнееше за внимание. Искаше да я разсмее, като разказваше виц след виц. Вероятно беше чел, че жените харесват мъже с чувство за хумор. След всеки анекдот завърташе очи – може би, за да ѝ покаже, че не го смята за особено смешен. Симпатичен младеж каза си тя. От онези, които обичат и уважават приятелките си, а не се състезават с тях.

Но Пери беше сигурна, че между тях няма да има нищо повече от преходна искра. Макар да беше мил, приятен и на нейните години, Дарен не я привличаше. Тя копнееше тайно за професора, който беше възрастен, непознат, недостъпен и най-вече неподходящ за нея. Винаги се беше чудила защо не се вълнува и не изпитва интерес към щастието, към тази магия, превърнала се в сюжет на толкова много книги и обсъждана на семинари и в телевизионни предавания. Не искаше да е нещастна. Разбира се, че не. Просто не ѝ беше хрумвало да преследва щастието като висша цел в живота. Но как иначе би си позволила да търси като с факла мъж като Азър?

Пое си дъх. Усети как я обзема омайваща като силен парфюм и неизпитвана досега смелост. Дали заобикалящите го забелязваха? Зад учтивите думи и изкуствените усмивки на светското общуване имаше граница, която разделяше отговорните хора от неудачниците, търсещи конфликти, и авантюристите, търсещи приключения. Бариера, незабележима като въздишка, която пазеше скромните турски девойки от беди и грехове. Какво ли щеше да стане, ако се приближи до граничната линия, толкова близо, че да усети края на твърдата земя под краката си и началото на пропастта отвъд, да се отпусне и полети леко надолу?

Тя не беше нито смела, нито ексцентрична, но в младите ѝ гърди незабелязано се беше появило зрънцето на неортодоксалността, което само чакаше да подаде глава. Винаги възпитаната, уравновесена и внимателна Наспери Налбантоглу копнееше да престъпи границата и да сгреши.