Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Всички си сипаха от големите чинии, а Пери дори по няколко лъжици, защото не беше яла цял ден.

Безименната блондинка се наведе към Азър.

– Ти ли сготви всичко?

Пери наостри уши. Щом го питаше това, не можеше да му е съпруга.

– Да, мила моя, дано ти хареса. Bon appetit! – обърна се Азър към всички.

На танцуващите пламъчета на свещите очите му бяха горскозелени, краищата на миглите проблясваха, а устните, които Пери се осмеляваше да загледа за пръв път, бяха с яркия цвят на виното в чашата.

Азър наклони глава и погледна Пери леко учудено, с притворени клепачи. Тя се изчерви, защото осъзна, че се е взирала в него твърде дълго. Веднага се обърна към Дарен. Добре че седеше до нея.

За десерт имаше коледен пудинг със сливи. Азър го заля с бренди и го запали. Сините пламъци лумнаха, завъртяха се весело и угаснаха с последния дъх на краткия си праведен живот. Професорът наряза десерта с умели движения и заля големите парчета с яйчен крем. Гостите гледаха мълчаливо представлението, а след първата хапка заваляха комплименти за кулинарните умения на домакина.

– Трябва да напишеш готварска книга – предложи професорът по физика. – Толкова е вкусно! Как успя да измайсториш такъв вкусен пудинг?

– Човек се учи... – рече Азър.

Тези думи даваха някакъв отговор на въпроса, който си задаваше Пера. По всичко личеше, че не е женен. Надяваше се някой да спомене нещо за личния му живот, но разговорът се насочи към инвазията в Афганистан. Настроението на масата се промени, когато един от гостите изрази несъгласие с Тони Блеър и похвали недоволството на Лейбъристката партия в парламента. Тонът беше спокоен, което учудваше Пери. Политическите спорове в Турция, без значение дали бяха между нейните приятели, или приятелите на баща ѝ, се ръководеха от Омраза, Гняв и Примиренчество. Обсъждаше ли се сериозен проблем, вълнението растеше без шанс да стихне, и първото, което се потъпкваше, беше добрият тон. Докато на коледната маса тази вечер стилът беше по-важен от думите. Пери потъна в размисъл за културните разлики и изгуби нишката на разговора. По едно време усети, че всички я гледат и се зачуди защо.

– Тъкмо споменахме, че Турция е интересна страна – притече ѝ се на помощ старият професор.

Пери помнеше предупреждението на Ширин за думата "интересен" и веднага погледна Азър. Той я наблюдаваше над рамките на очилата и явно чакаше да чуе нейния отговор.

– Надявам се да е така – рече тя.

– Културата не е ли ... различна? – попита блондинката.

– Не знам какво имате предвид под различна – отвърна Пери и усети сблъсъка на чувства в гърдите си.

От една страна, беше склонна да критикува Турция, в която я дразнеха безброй неща, но от друга, искаше тези хора да харесат родината ѝ. Внезапно я обзе желание да брани и закриля. За пръв път в живота си се почувства като представителка на колективна общност.

– Не смяташ ли, че религията е пречка? – обади се професорът по физика. – Не се ли безпокоиш, че Турция може да заприлича на Иран?

– Има такава опасност. Но в Иран държат на паметта и традицията. Ние, турците, сме известни с амнезията си.

– Според теб кое е за предпочитане? – заинтересува се Дарен. – Да помниш или да забравиш?

– Със сигурност второто – без колебание отвърна Пери. – Миналото е бреме. Какъв е смисълът да помним, след като не можем да променим нищо?

– Само младите притежават лукса да забравят – обобщи старият професор.

Пери наведе глава. Тя не искаше да оставя впечатление на млада, а поне на умна и разумна. Изненада се, когато забеляза, че Азър кима одобрително.

– Ако трябва да избирам, аз също бих избрал забравата. Чакам алцхаймера с нетърпение.

– Скъпи, не говори така – сепна се красавицата и сложи ръка върху неговата.

Пери отклони погледа си. Тя не познаваше тези хора. Не знаеше нищичко за миналото и за живота им днес. Можеше да тълкува по усет, но не разбираше неизказаното, темите, които учтиво се избягваха.

Малко преди полунощ поднесоха чай и кафе. Пери отиде до тоалетната и докато миеше ръцете си, вдигна очи към огледалото – оттам я гледаше млада жена, която за пореден път не съумяваше да се държи уверено и непринудено. Винаги се укоряваше, че не знае как да се радва. Сигурно беше направила нещо лошо, за да умножава нежеланото си нещастие. Но може би хората, които не издържат теста за щастие, не са виновни за това. Тъгата не беше доказателство за леност или самосъжаление. Може би тези хора просто са се родили такива. Да се стараеш да бъдеш по-щастлив е толкова безсмислено, колкото и да се стараеш да станеш по-висок.