Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Стигнаха Оксфорд. Пери и Дарен слязоха от колата. Въздухът хриптеше, макар вече да не беше прерязващо студен като по-рано вечерта. Не спряха да говорят по пътя към временното жилище на Пери. Целунаха се под улична лампа. После в мрака. Пери беше замаяна не толкова от виното, колкото от силните емоции в новогодишната нощ. Тя затвори очи, разчувствана повече от неговото, отколкото от своето вълнение.

– Може ли да се кача горе? – попита той.

Пери видя малкото момче, което някога е бил – хванато за ръката на майка си, докато пресичат, и голямото момче, което знаеше как да се отнася към жените. Ако кажеше "не", знаеше, че той няма да настоява. Щеше да си тръгне вероятно разочарован, но без да е груб. Ако случайно се видеха на другия ден, щяха да са любезни един с друг.

– Да – каза тя, без да се замисля над импулсивния си отговор.

Знаеше, че на сутринта ще се измъчва от терзания. Ще изпитва вина, че е спала с мъж, който почти не я интересува, вина, че е разочаровала баща си и че е допуснала най-големия страх на майка ѝ да се превърне в истина. Те никога нямаше да научат за това, но съвестта ѝ нямаше да е чиста, когато говорят по телефона следващия път, а вероятно и дълго време след това. Докато отвръщаше на милувките и целувките на Дарен, Пери мислеше за друг. Тя съзнаваше, че професорът е този, когото желае.

Казват, че онова, което правиш в първите часове на новата година, ще даде тон на живота ти през останалите дни. Дано не беше така. За Пери първи януари беше ден на смут и объркани мисли. Надяваше се 2002 година да не бъде годината на вината.

Оксфорд, 2002 г.

Преди края на ваканцията Пери реши да отиде в Лондон на гости на Ширин. На гарата беше пълно със студенти и семейства с малки деца. В нейното купе – по погрешка си беше купила билет първа класа – имаше трима елегантни мъже на средна възраст, които бяха като тризнаци, и една жена на неопределена възраст с идеално фризирана кестенява коса. Пътниците изгледаха Пери, сякаш искаха да ѝ кажат: "Вие май не сте за това купе". Тя намери мястото си, отвори "Пълен сборник на мистичните произведения на Майстер Екхарт" и потъна в него.

Беше взела и господодневника, където написа: "Екхарт казва, че очите, с които гледам на Бог, са и очите, с които Той ме гледа. Ако се отнасям строго с Него, Той ще бъде строг с мен. Ако Го гледам с любов, и Той ще ме гледа с любов. Моите и Неговите очи са Едно".

Влакът потегли. Пери четеше, несъзнателно заслушана в ритмичното потракване на колелата. По едно време донесоха закуски и напитки на пластмасови подноси. Момчето, което буташе количката, каза, че предлагат кроасан с шунка и кашкавал или бъркани яйца със свинска наденица

– Няма ли нещо друго? – попиша Пери.

– Вегетарианка ли сте?

– Не, но заради свинското...

Момчето беше с тънка брада, а тъмните му очи бяха хлътнали. На табелката с името пишеше Мохамед.

– Ще проверя дали има нещо друго – каза той и след минута се върна с пилешки сандвич.

Даде ѝ го с усмивка и чак след като тръгна с количката към следващото купе, тя се сети, че това вероятно е неговият сандвич. Може би обядът му. Непознатите хора с обща религия или от една и съща националност бяха свързани с невидими нишки на солидарност и срещнеха ли се, бяха готови да си помогнат. Духът на задружност се проявяваше и в най-малките неща – усмивка, кимване или сандвич. Само че Пери се чувстваше като самозванец. Момчето я беше помислило за добра мюсюлманка, но дали беше така...

Родена в мюсюлманско семейство, тя принадлежеше към тази религия, но молитвите, които знаеше наизуст, се брояха на пръстите на едната ѝ ръка. Не практикуваше религията, но и не се смяташе за "негодна мюсюлманка", за каквато се определяше Ширин. В думата "негоден" има нещо, което напомня за яйца с изтекъл срок или гранясало масло. Макар да не беше практикуваща мюсюлманка, взаимоотношенията ѝ с исляма не бяха с "изтекъл срок на годност". Пери продължаваше да е все така объркана. Ако изобщо можеше да се причисли към някого, то мястото ѝ беше сред лутащите се. А ако Мохамед го знаеше, дали щеше да си вземе сандвича?

Когато беше малка, на всеки Ейд ал-Адха ставаха разправии. Менсур беше против жертвоприношението на животни. Според него парите за заколеното агне можеха да се дадат на бедните. Хем животните живи, хем гладните сити, хем богатите доволни, че са помогнали.

Селма не беше съгласна. Имало причина Бог да иска да е така.

– Ако прочетеш Корана, ще разбереш – уверяваше го тя.