Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Пери се засмя. Спомни си как двамата седяха пред телевизора, как я учеше да свири с уста, да прави балон от дъвка и да хруска солените слънчогледови семки между зъбите.

– Е, кое е щастливото момче? – неочаквано попита Менсур.

Думата "момче" я порази. Баща ѝ не би допуснал, че обича някой, който не е на нейните години.

– Студент е. Нищо сериозно. Още съм млада...

– Да, Периджим – с облекчение каза той. – Ще мине и ще замине. Ти си гледай ученето.

– Добре, баба.

– Да не вземеш да кажеш на майка си! Няма защо да я безпокоиш.

– Разбира се, че няма да ѝ кажа.

След като затвори телефона, Пери тича цял час. Подхлъзваше се на заледения калдъръм, но не спираше. Когато се върна, краката ѝ пулсираха и гърлото я болеше при всяко преглъщане – първите симптоми на грип. Заспа моментално и сънува, че продължава да тича. Сънуваше и стискаше в ръка бележката, която Ширин беше оставила на леглото ѝ: "Пери, намерих идеалната къща за нас! Приготвяй се, ще се местим!"

Истанбул, 2016 г.

Чухте ли какво е станало? Какъв ужас! – ахкаше пиарката, която беше отишла до тоалетната, но се върна много бързо с пламнало лице.

– Какво е станало тoзu път! – заинтересува се един от гостите.

В света има два вида градове. Едните уверяват жителите си, че днес, утре, вдругиден и дните след това ще бъдат горе-долу едни и същи. Другите не спират да напомнят на гражданите си за преходността на живота. Истанбул е от втория вид. Нямаше място за самоанализа, събитията изпреварваха времето. Гражданите му се втурваха от една към друга гореща новина, препускаха, осмисляха набързо станалото и в следващия миг нещо друго поглъщаше вниманието им.

– Видях го в Туитър. Избухнала е бомба! – каза пиарката.

– В Истанбул? Кога? – попита домакинът.

Трите основни въпроса, винаги в един и същ ред: какво, къде, кога Какво: ужасна експлозия. Къде: в един от най-населените квартали в историческата част на града. Кога: преди около четири минути. Бомбата беше разрушила фасадата на сградата, в която е била взривена, изпочупила прозорците на къщите по цялата улица, ранила минувач, задействала алармите на колите и променила за кратко време цвета на нощното небе в ръждивокафяв.

Повечето гости начело с домакинята се втурнаха на горния етаж за да гледат телевизия. Пери бавно ги последва. Развълнуваната млада репортерка с дълга като пелерина коса говореше бързо и държеше микрофона с две ръце.

– Не знаем колко са убитите и ранените, но положението е сериозно. Много сериозно. Знаем само, че бомбата е била доста мощна.

Бомба. Думата лумна като отровен пушек насред стаята. Гостите сякаш се бяха надявали причината за експлозията да е била изтичане на газ или повреден генератор. Не че това би намалило щетите. Но бомба беше съвсем друго нещо. Тя означаваше не само трагичен случай, а и намерение за убийство. Нещастието плашеше. А нещастието в комбинация с преднамерено зло беше ужасяващо.

Въпреки това бяха свикнали да живеят с бомбите – или възможността за тях. Колкото и хаотични да бяха, терористите действаха по общи схеми. Не удряха нощем. Почти винаги избираха да е през деня, когато можеха да наранят възможно най-много хора за възможно най-кратко време, и бяха в заглавията на вестниците още на другия ден. Нощта, макар и тъмна и опасна, беше защитена от подобно насилие. Или така си мислеха.

– Как така бомба? Посред нощ? – чудеше се домакинята.

– Сигурно и терористите са попаднали в задръстване – пошегува се мъжът ѝ. – В Истанбул никой не идва навреме, дори Азраел. Последва кратък тъжен смях. Шегите по време на бедствия караха човек да се чувства омърсен и гузен, но разсейваха страха и намаляваха тежкото бреме на несигурността.

Зад репортерката се събра тълпа от мъже и деца, които се надяваха да бъдат интервюирани. Дванайсетинагодишно момче махаше на камерата.

Последва гледка от хеликоптер, който кръжеше над пострадалия квартал. Къщите бяха построени плътно една до друга и наподобяваха монолитен циментов блок. При вглеждане се забелязваше, че една от сградите прилича на жертва на гражданска война – избити прозорци, изгорени стени, счупени стъкла.

– Бяхме вкъщи и гледахме телевизия, когато чухме взрива. Земята се разтресе. Помислих, че е земетресение – говореше нисък, набит мъж по пижама. Човекът не можеше да прикрие вълнението и изумлението си, че преди минути беше гледал новините на същия телевизионен канал, по който в момента показваха него. Репортерката го попита как се е почувствал. В този миг на червена лента изписаха броя на жертвите и пострадалите.