Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Гостите се върнаха в хола с вестта за петима убити и петнайсет ранени.

– Броят може да нарасне. Някои от пострадалите са в критично състояние – съобщи журналистът, който се беше свързал с редакцията.

Така както си бяха подавали блюдата с мезета, така разменяха и страховитите подробности за кръвопролитието. На никого не правеше впечатление, че казват едно и също с различни думи или се повтарят. Колкото повече говореха, толкова по-поносимо изглеждаше всичко. Трагедията беше стока като всички други и също така предназначена за индивидуална и колективна консумация.

Приятелката на журналиста пое дълбоко въздух и каза:

– Значи са направили бомбата в апартамента си! Представяте ли си?! Подреждали са частите като някакво демонично "Него". Добрата новина е, че терористите са умрели на място. Лошата е, че и съседът на горния етаж е загинал. Пенсиониран учител.

– Горкият, сигурно е преподавал география – леко завалено рече домакинът. – Съвестен гражданин с износени костюми, цял живот поправял контролни и след години тежък труд най-сетне се пенсионирал и се отървал от малките келешчета. Да, ама идиотските терористи се нанасят на долния етаж, започват да майсторят бомба и – бум! Край на даскала. Вместо да преподава за долините и планините, да беше говорил на учениците си за гадориите на заобикалящата ги география.

Настъпи кратко мълчание.

– Знае ли се кои са терористите? – попита пиарката. – Марксисти? Кюрдски сепаратисти? Ислямисти?

– Богато меню! – засмя се архитектът.

Аднан се покашля и каза:

– Тероризмът е ужасен, няма спор, но защо свикваме толкова бързо с лошите вести... Малцина ще говорят утре за учителя. А след седмица никой няма да го помни.

Пери сведе поглед, тъгата в думите му стигна до сърцето ѝ и остана там като тлеещи въгленчета на догарящ дънер.

Оксфорд, 2002 г.

Навън ги чакаше такси. Мълчанието в колата беше нарушено от Пери, която кихна.

– Наздраве, мишле!

– Благодаря. Още не мога да повярвам, че ще живеем в една къща – въздъхна Пери и се загледа през прозореца.

Ширин не обърна внимание на нежеланието ѝ да се мести и продължи да търси място. Успя да получи съгласието на университетската администрация да се изнесат по средата на годината. Каквато беше енергична не ѝ отне дълго да намери подходяща къща. Неуморната пчеличка Ширин непрекъснато сновеше напред-назад. Плати наема, депозита и уреди колата, с която да пренесат скромния си багаж Организира всичко толкова бързо и перфектно, че Пери само взе палтото си и се качи в таксито.

– Отпусни се, славно ще си живеем тричките! – заяви Ширин.

Пери се сепна

– Кои три?

Ширин извади пудриерата си и се огледа, сякаш трябваше да провери как изглежда, преди да отговори.

– Ние двете и Мона.

– Какво? Защо ми го казваш чак сега?

– При съжителство трима е по-добре от двама – усмихна се Ширин, макар че не си вярваше особено.

– Трябваше да ме попиташ.

– Извинявай, забравих. Налагаше се да мисля за хиляда неща. Какво толкова? – смекчи тон тя. – Нали харесваш Мона?

– Харесвам я, но вие двете не се разбирате.

– Именно затова я поканих. Трябва ми предизвикателство.

– Какво означава това?

Може би Ширин имаше някакво обяснение, но не отговори. Пристигнаха на адреса в квартал "Йерихон". Къщата беше във викториански стил, с еркерни прозорци на приземния етаж с високи тавани и малко задно дворче.

Мона ги чакаше на стълбите, сред кашони и чанти. Махна им и се приближи. Изглеждаше притеснена. Тя също беше излъгана.

– Здрасти, Мона – каза Ширин, плати на шофьора и слезе.

Трите стояха смутено на тротоара. Видът им контрастираше с хармонията на къщите: Мона – с дълго тъмнокафяво палто и бежов хиджаб, Ширин – с всичкия възможен грим на лицето си, къса черна рокля и ботуши на висок ток, а Пери – с джинси и син шлифер.

– Ще си направим ключове – каза Ширин и разлюля връзката в ръка. – Екстра ще си живеем.

После отключи и се втурна в къщата, следвана от Мона, която влезе с десния крак и с молитва на уста: "Бисмилляхи Рахмани Рахим".

Пери кихаше, кашляше и вървеше след тях. Според обявата къщата беше обзаведена, но сега ѝ се видя полупразна. Съжителството я притесняваше. Щеше да бъде под един покрив с други хора и да общува с тях по всяко време на денонощието – без да са любовници, близостта им щеше да бъде интимна.

Опита да не се тревожи. Но не успя. Съдбата беше комарджия и залогът непрекъснато се вдигаше. Кой знае как щеше да приключи всичко – или щяха да останат най-добри приятелки, почти сестри, или да се разделят със скандали и сълзи.