Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Не спираше да мисли за Азър и това я измъчваше. Когато беше в кабинета му, тълкуваше всяка негова дума и жест. Често грешеше, защото не можеше да е безпристрастна. Като некромант, който съзира божествени знаци, тя търсеше скрити послания в най-обичайните жестове и реплики. Учеше повече от всякога и искаше да му направи впечатление като интелигентна и умна. Но лелеяната възможност така и не се появи – тя се сковаваше в негово присъствие и стомахът ѝ ставаше на топка. Понякога изпадаше в другата крайност – обземаше я отчаяние и смелост и започваше да дискутира, да възразява, оспорва и предизвиква, след което отново потъваше в мълчание.

Тя не разбираше защо ѝ се случи всичко това – не беше от момичетата, които имат слабост към по-възрастни мъже и които вероятно търсят липсващия в живота им баща. Не можеше да обясни нито на себе си, нито на когото и да е друг с какво я привлича Азър. Щеше да запази чувствата единствено за себе си и като господодневника и бебето в мъглата професорът щеше да остане една грижливо пазена тайна. Всяка вечер, преди да заспи, взимаше негова книга, слушаше сантиментална музика и прокарваше пръсти по името на корицата. През деня се навърташе около колежа му и надничаше зад ъгъла, за да го види, купуваше кафе в кафенето, където той се отбиваше, но щом го видеше, се скриваше в тоалетната. Докато вършеше всички тези нелепости, една част от нея я наблюдаваше с възмущение и укор, но и с надежда, че това е временна лудост, която скоро ще приключи.

Чете, чете и тъй като не хареса дори собственото си мнение за Кант, обу маратонките и излезе да потича. Въпреки студа около нея витаеше обещание за радост като кристалчета роса. Липсата на шум, която я озадачаваше след пристигането ѝ от Истанбул, вече не я изненадваше.

На ъгъла на "Лонгуол Стрийт" видя телефонна будка. Сметна двата часа разлика и прецени, че по това време баща ѝ или пие сам, или с приятели у дома. Обади се и Менсур вдигна телефона.

– Ало?

– Баба? Удобно ли е да говорим?

– Пери, мила моя! Какво значи "удобно ли е"? Може винаги да се обаждаш. Ще ми се да звъниш по-често.

Дъхът ѝ секна, защото долови нежността в гласа му.

– Как си, добре ли си? – попита баща ѝ.

– Да. Мама как е?

– В стаята си е. Да я извикам ли?

– Не. Ще ѝ звънна друг път. Толкова ми липсваш – добави мило тя.

– О, пчеличке, ще ме накараш да се разплача.

– Чувствам се ужасно, че не можах да си дойда за Нова година.

– Нищо не си изпуснала! Майка ти препече пуйката и изгори пилафа. Ядохме сухо месо с изпепелен ориз. Играхме на лото. Майка ти спечели. Уж не лъжела, ама не ѝ вярвам. Гледахме и кючека по телевизията – по-точно аз гледах. И това беше всичко.

Но Пери знаеше и онова, което баща ѝ премълча. Селма се беше ядосала на пиенето му и че гледа полуголата кълчеща се танцьорка. И както винаги, се бяха скарали.

Сякаш прочел мислите ѝ, Менсур добави:

– Е, пийнах няколко чашки – на празник като на празник. Нали знаеш, че онова, което правиш в първите часове на новата година, ще даде тон на живота ти през останалите дни.

Сърцето ѝ се сви.

– Добре че не си дойде, Пери. Има време за празнуване. Училището е най-важното за теб сега.

Училището... Не университетът, не колежът, а училището – толкова важна дума с почти свято значение за безброй родители, които, макар и недоучени, вярваха в образованието и даваха мило и драго за бъдещето на децата си.

– Как е брат ми? – не се налагаше да уточнява за кого от двамата питаше, тъй като почти никога не говореха за Умут, а когато го споменаваха, тонът беше друг.

– Добре е. Ще имат бебе.

– Наистина ли?

– Да. Момче – гордо заяви баща ѝ.

От ужасната нощ в болницата беше изминала година, но Пери помнеше всичко. Мирисът на дезинфектанти, зелената като мъх боя, червените белези по дланите на булката. Но ето че Фериде беше бременна от него. Спомни си и думите на майка си: "Много бракове са минавали през далеч по-лоши неща".

– Aз не бих могла да го направя.

– Кое?

– Не бих се омъжила за човек, който се отнася зле с мен.

Менсур въздъхна през смях.

– Майка ти и аз те обичаме – подхвана той и замълча за миг, тъй като рядко говореше за двамата едновременно. – И винаги ще бъдем до теб. Важното е ти да си щастлива.

Очите ѝ се насълзиха. Беше по-уязвима, когато се отнасяха към нея със съчувствие, отколкото с враждебност.

– Какво има, душичката ми? Да не плачеш?

– Баба... ами ако ви посрамя... ще се отречете ли от мен?

– Никога няма да се отрека от моята дъщеря, каквото и да се случи. Стига да не ми доведеш някой брадат имам. Това ще ме убие! Надявам се и да не се залюбиш с някой музикант с татуировки на бицепсите. Как им казваха? Металхедс? Aз ще го преживея, но майка ти ще полудее. Има и много други, не само имами и металхедс, нали?