Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Седнете. Сега ще донеса книгите.

Седем заглавия в наличност. Две бяха изчерпани и поръчани. От всяка имаше по десет-петнайсет бройки и Пери струпа камарата на масата. Професорът съблече палтото, извади автоматична писалка и започна да ги подписва. Тя му донесе кафе и започна да подрежда рафта в ъгъла, откъдето скришом го наблюдаваше.

По едно време Азър я погледна въпросително над очилата.

– Защо не си вкъщи за празниците?

– Не можах да замина – махна Пери с ръка, сякаш Истанбул беше наблизо. – Няма проблем. За нас Коледа не е толкова важна.

Професорът я изгледа проницателно.

– Да не би да твърдиш, че не ти е мъчно да си далеч от дома и семейството за празниците?

– Нямах предвид това – познаваше го от месеци, но продължаваше да мисли, че той нарочно се преструва, че не я разбира. – Исках да кажа, че Коледа е по-важна за християните.

Тя замълча. Дали не каза нещо нередно? Внимаваше много с думите – все едно стъпваше върху заледено езеро и спираше от време на време да провери дали ледът не се е пропукал.

В очите му проблесна странен лъч, който я прониза.

– Родителите ти практикуващи мюсюлмани ли са?

– Майка ми и по-малкият ми брат – да, но баща ми и по-големият ми брат – не.

– Разрив в идеите – заяви тържествуващо Азър, сякаш най-сетне беше намерил липсващото парче от пъзела, което през цялото време е било пред очите му. – Нека позная. Близка си с баща си и с големия си брат.

– Да – преглътна Пери.

Той кимна и продължи да подписва книгите.

– Ами вие? Вие не празнувате ли със семейството си? – престраши се да попита тя.

Професорът замълча и тя не настоя за отговор. Чуваше се само похъркването на колито и още по-силното хъркане на старата жена, тиктакането на часовника грандфадър и скрибуцането на писалката. Лицето на професора се изопна и погледът му се разсея за миг. За него всичко беше преходно, мимолетно, непостоянно. Нямаше минало, нямаше бъдеще, а само настоящ момент, който вече беше отминал.

Той отпи глътка кафе и най-сетне отговори:

– Спиноза е моето семейство сега.

Сега. Думата прозвуча така, сякаш Пери беше открехнала капак, който не биваше да докосва и да наднича в тъгата.

– Извинявайте... – промълви тя.

Писалката спря да скрибуца.

– Толкова често ми се извиняваш, че отсега нататък, дори да направиш нещо ужасно, не искам да чувам никакви извинения. Обещаваш ли?

Сърцето на Пери туптеше силно, макар да не разбираше защо. Имаше чувството, че сключва съмнително и незаконно споразумение. Въпреки това отвърна без колебание:

– Обещавам.

– Добре! – Азър беше приключил с автографите и стана. – Благодаря за кафето.

– Ще им сложа етикети "Подписана".

– Благодаря – усмихна се той.

Дългокосият професор и дългокосото коли си тръгнаха едновременно и в крак – хармонията помежду им беше резултат от дългогодишно приятелство. Преди да натисне дръжката на вратата, Азър се обърна.

– Знаеш ли какво, събираме се на неофициална вечеря, някои стари приятели, няколко колеги и асистенти – единият е на твоите години, може да е приятно, може и да е скучно. Не трябва да си сама в новогодишната нощ. Чужденците в Англия се чувстват неописуемо свободни, но и депресиращо самотни. Защо не дойдеш?

Преди да му отговори, професорът надраска на лист от тефтерче адреса си и часа.

– Помисли си. Ако ти се идва, ела. Не носи нищо. Никакви цветя, никакво вино или локум. Донеси само себе си. Той отвори вратата и излезе. Валеше сняг. Снежинките хвърчаха на спирали отдолу нагоре, все едно не падаха от небето. Оксфорд приличаше на стъклена топка със сняг.

– Прелест – каза Азър на кучето, на себе си или на Пери.

– Красота – промълви тя.

Само след секунда Пери направи нещо съвсем неочаквано. Макар да беше късно, студено и той да си тръгваше, а тя да трепереше само по пуловер, със скръстени на гърдите ръце, тя заговори сред кълба от пара.

– В книгата си казвате, че животът ни е само един от многото животи, които е можело да имаме. Вярвам, че дълбоко в себе си ние всички го знаем. Дори хората с щастлив брак и успешна кариера изпитват съмнения. Какъв ли би бил животът ни, ако бяхме избрали друг път... или пътища? Винаги в множествено число! Според вас нашата идея за Бог е само една от многото. Тогава какъв е смисълът да сме догматични към Него – без значение дали сме теисти, или атеисти?

– Права си – Азър я гледаше с изненада и възхищение.

– И все пак да не забравяме – продължи Пери, – че за мнозина, като майка ми например, чувството за сигурност се дължи на вярата. Те са убедени, че само тяхната интерпретация на Бог е истинска. Тези хора имат достатъчно проблеми, а вие искате да отнемете единственото, което им служи за защита – тяхната сигурност. Понякога гледам майка ми и изпитвам огромна тъга, защото знам, че би полудяла, ако няма вярата, която я крепи.