Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Докато прехвърляше списъка с контакти в телефона, пръстът ѝ спря на така познатото име Менсур. До него пишеше баба'. По традиция родителите на съпруга или съпругата ставаха и твои родители, сякаш с един подпис в деня на сватбата можеш да прехвърлиш на друг човек всичките години, изпълнени с обич, недоразумения и душевен смут. Мъжът ѝ не беше изтрил телефона на баща ѝ, въпреки че той вече не беше между живите. Може би това е първият знак, че остаряваш – запазваш телефоните и така поддържаш виртуалното съществуване на починалите роднини и приятели. Докато един ден и ти не се окажеш такова име и такъв телефонен номер.

Пери позвъни на номера, който беше изпратила майка ѝ, и зачака. Мълчанието на телефона беше безкрайно – типичните за международните разговори дълги секунди, изпълнени с напрежение и тръпнещо очакване за свободен или зает сигнал.

– Пери, идваш ли?

Аднан надникна от вратата на терасата с чаша вода в ръка. Тя беше доволна, че той не пиеше и никога нямаше да пие, но понякога ѝ се искаше да го види как губи контрол и от време на време прави неща, за които ще съжалява на другия ден.

– Хората питат къде си.

В този миг телефонът до ухото ѝ започна да звъни – през земи и морета, в Англия, в някаква къща, вероятно съвсем различна от тази.

– Идвам след минута – каза тя.

Аднан кимна, а по лицето му премина сянка.

– Добре, скъпа. Не се бави.

Той се върна при развеселената и още по-шумна компания. Пери започна да брои: едно, две, три... Изщракване. Сърцето ѝ прескочи в очакване да чуе гласа на Ширин. И наистина го чу, само че беше безизразен и студен. Телефонният секретар.

"Здравейте, свързахте се с Ширин. Съжалявам, но не съм вкъщи. Ако имате да кажете нещо хубаво, след сигнала оставете съобщение, име и телефон. Ако ли не, говорете преди сигнала и повече не се обаждайте!"

Пери затвори. Мразеше съобщенията заради пресилената им дружелюбност. Но веднага набра номера още веднъж. Tози път остави съобщение.

– Здрасти, Ширин. Пери е. – Долови неувереното потрепване на гласа си, но продължи: – Може да не искаш да говориш с мен и те разбирам... Минаха толкова години... – Преглътна, защото устата ѝ беше суха като тебешир и добави: – Трябва да говоря с Азър. Трябва да го чуя... ако ми е простил...

Чу се "бийп" и екранът потъмня. Пери стоеше и не помръдваше, замислена върху думите, които сякаш сами се изплъзнаха от устата ѝ. Странно, но ѝ олекна Умът ѝ вече не беше какофония от притеснения, въпроси "ами ако", тайни и потиснати желания. Най-сетне го направи. Обади се на Ширин. Каквото и да се случеше, щеше да го понесе. Нощта вече не беше външна сила, а вътре в нея, надигаше се, изгаряше дробовете ѝ и напираше през вените да излезе на бял свят. И тогава си каза, че едва ли има по-голямо чувство на лекота от онова, което изпитваш след победата над дълго потискан страх

Оксфорд, 2001 г.

В един зимен ден Ширин влезе в стаята на Пери с розов куфар на колелца. Заминаваше при семейството си за коледната ваканция. Всички заминаваха – студенти, преподаватели, университетски служители. Всички без Пери, която беше надвишила разходите си за срока, а и не можа да намери евтин билет до Истанбул

– Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен в Лондон? – попита Ширин за десети път.

– Да. Тук ми е добре.

Всъщност "тук" нямаше да е тук, тъй като студентите трябваше да освободят стаите през ваканцията, за да се ползват от участници в оксфордските конференции. На тези, които оставаха, колежът предлагаше временни, по-малки жилища.

Ширин се приближи до Пери, погледна я в очите и каза:

– Мишле, обещай, че ако промениш решението си, ще ми звъннеш. Мама ще се радва да се запознае с теб. Тя обича да кани приятелите ми, за да им се оплаква от мен. Идиотско семейство сме. Тормозим се един друг, но сме готини с гостите. Ще те глезим!

– Обещавам да се обадя, ако се почувствам самотна.

– Окей! И не забравяй, че когато се върна, ще се местим. Време е да живеем в къща.

Пери се надяваше, че Ширин е забравила, но тя държеше на своето. Всички студенти бяха минали по този път: започваха от уютната прегръдка на колежа с неговите скаути, трапезария, библиотека и обща зала, после започваха да се задушават, да търсят съквартиранти и през втората година се изнасяха. Мнозина и без това нямаха избор, тъй като колежите им не бяха в състояние да настанят всички студенти.

Всеки път, когато Ширин заговореше за местене, Пери ѝ отказваше любезно, но категорично. Но приятелката ѝ както винаги беше непримирима, а ентусиазмът ѝ – заразителен. Тя показваше снимки на къщи от агенцията за недвижими имоти и я уверяваше, че по-големите разноски били без значение. В замяна щяла да получи повече лично пространство и спокойствие. Мразела самотата и ако Пери се съгласяла да наемат къща заедно, щяла да ѝ бъде много задължена.