Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Селма се върна от пазар и се намръщи.

– За какво ни е това?

– Нова година е – заяви Менсур, сякаш жена му не знаеше.

– Това е християнски обичай.

– Нямаме ли право на малко радост? – не се предаваше мъжът ѝ. – Смяташ, че Той няма да ме обича, ако се забавлявам?

– Защо да те обича Аллах, след като не правиш нищо, за да му станеш скъп?

Пери знаеше, че баща ѝ беше купил елхичката, за да я зарадва, и се чувстваше отговорна за нарастващото напрежение. Хрумна ѝ да направи нещо, за да настъпи помирение, и го стори след полунощ.

На сутринта елхата беше напълно преобразена. По клоните висяха любимите молитвени броеници на Селма, порцеланови котки и копринени шалове, нарязани на панделки. На върха се крепяха малка бронзова джамия и книга с хадиси.

– Ето, вече не е Коледа – сияеше Пери.

Светът като че ли застина в очакване на реакцията на майка ѝ. Потресената и ужасена Селма зяпна, но преди да продума, Менсур започна да се смее с цяло гърло. Радостта на съпруга ѝ я довърши и тя излезе от стаята.

Пери така и не разбра какво беше мнението на майка ѝ за ислямската коледна елха.

В деня преди новогодишната вечер Пери беше в книжарницата. Собствениците бяха заминали при приятел, а другите служители си бяха взели почивен ден. В книжарницата имаше само една стара жена, която беше влязла по-вероятно да се стопли, отколкото заради книгите. Пери избърса праха на рафтовете, измете пода, подреди възглавниците и провери инвентара. Беше ѝ приятно, тъй като беше влюбена в книжарницата. Взе една книга от А. 3. Азър и се настани с няколко възглавници в един фотьойл. Беше прегледала всичките му налични произведения. Девет книги с привлекателни заглавия и корици с геометрични елементи. Според данните за продажбите и деветте се продаваха успешно. В момента четеше една от ранните му книги: "Как да запазим съмнението".

Старата жена седна на стола срещу нея, главата ѝ клюмна, тя притвори очи и заспа. Пери взе одеялото до касата и внимателно я зави. Времето се разтегли и заизнизва бавно и загадъчно, като клея от смолата на анадолските шишарки. Обзе я опияняващата мисъл, че вселената е изпълнена с възможности. Заобиколена от всички тези книги, които искаше да прочете, и прехласната по полупровокиращия и полууспокояващ стил на Азър, тя бе обзета от спокойствие, каквото не бе изпитвала от години. Вярно, все още беше ядосана на професора, но на книгите не можеше да се сърди. Непрекъснато мислеше за лекциите му. И да искаше, не можеше да престане.

Тъкмо довърши една глава и чу месинговото звънче на вратата. Някой беше влязъл и от прага нахлу студ.

Професор Азър. Всеки будистки монах би му завидял за дългото тъмно палто и шал с цвят на шафран. Елегантният му вид се допълваше от кадифена широкопола шапка, която едва побираше буйните кичури.

– Може ли да влезем? – попита той, без все още да я вижда.

Пери се втурна към вратата, като закачи големия пръст на крака си в цепнатината на дъските. До професора стоеше коли с остра муцуна и дълга, гъста козина на черни, махагонови и бели ивици.

Азър вдигна вежди.

– Здравей, Пери. Каква изненада! Какво правиш тук?

– Работя в книжарницата по няколко часа.

– Чудесно! Какво да правя със Спиноза?

– Моля?

– Кучето ми. Навън е много студено.

– О, няма проблем. Нека влезе. – После се сети, че собствениците бяха против присъствието на кучета в книжарницата, и каза: – Ще може ли то... Спиноза... да почака при входа?

Но Азър и кучето бяха вече вътре и вървяха с вдигнати глави и отправени напред погледи като два египетски йероглифа.

– Отдавна не съм минавал – огледа се професорът. – Различно е от преди. По-голямо и по-светло.

– Разместихме някои неща и изхвърлихме големите мебели.

Спиноза подуши наоколо и се настани на най-меката възглавница, а козината му се разстла по пода.

Азър може и да беше забелязал притеснението ѝ, но не го показа, а смени темата с характерния модулиращ тон на гласа си.

– Харесва ми Дървото на забраната! Страхотна идея.

Пери изпита чувство на гордост. Изкуши се да му каже, че е нейно творение, но не искаше да помисли, че се хвали, и попита първото нещо, което ѝ хрумна:

– Някаква книга ли търсите?

– Не. Агентът по рекламата ме помоли да подпиша наличните бройки. – Азър погледна книгата на стола. – Това ли четеш?

– Тъкмо започнах – отвърна Пери и помести неловко крака.

Той почака да чуе още нещо, но тя мълчеше, сякаш в очакване да намерят общ език. Накрая посочи масата и каза: