Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

За пръв път изрече такива неприлични думи, но докато тичаше сред мразовития вятър, те ѝ подействаха като антидот. Защо не го беше правила и преди? Тичането в комбинация със сквернословие ѝ действаше страхотно. Възхитително. Окриляващо.

Истанбул, 2016 г.

В очакване на ясновидеца тишината на масата беше като наелектризирана. Домакинята го посрещна на вратата и гласът ѝ заехтя като стъклени камбанки.

– Къде беше? Gozumuz yolda kaldi [15] Изтекоха ни очите да те чакаме (тур.) – Бел. прев. .

– Голямо задръстване! Ужас! – оплака се мъжът с тънък носов глас.

– Знаем, знаем – успокои го домакинята. – Заповядай, скъпи, хората те чакат с нетърпение.

Ясновидецът беше с тъмни панталони, бяла риза и брокатен елек с шарка аква голд пейсли от някаква отминала епоха. Брадата му беше набола – може би по време на пътя. Малките сближени очички, тясното лице, изостреният нос и загатнатата брадичка му придаваха вид на дебнеща лисица.

– Колко много гости! – ахна той. – Май ще трябва да остана цяла нощ, за да гледам на всички.

– Надяваме се да успееш! – възкликна домакинята.

– Гледайте на жените – обади се мъжът ѝ.

За него нямаше нищо по-скучно от предричането на бъдещето. Държеше сам да урежда живота си и докато жена му се занимаваше с ясновидски глупости, щеше да поговори с изпълнителния директор на банката.

– Дами, защо не се настаните на диваните, там е по-удобно – предложи той.

Домакинята послуша съпруга си и се отправи с жените към кожените дивани. Махна на прислужничката и заръча:

– Донеси на госта...

– Горещ чай – прекъсна я той.

– И дума да не става! Вземи си питие!

– Когато свърша работа, тогава. Сега умът ми трябва да е бистър като чай.

Пери го чу и си каза, че чаят съвсем не е бистър, нито пък той самият.

Мъжете седнаха до внушителната арт инсталация на стената – гигантска праисторическа риба с начервени устни и фес с пискюл. Най-сетне далеч от жените, те можеха да изричат на воля нецензурни думи и да пушат, без да се съобразяват дали димът не пречи на дамите. Домакинът махна на прислужницата.

– Evladim [16] Дете мое (тур.). – Бел. прев. , донеси ни коняк и бадеми.

Както винаги в подобна ситуация, Пери се зачуди при кого да седне. Тя не одобряваше разделението на жени и мъже. В консервативните домове сегрегацията стигаше дотам, че гостите прекарваха вечерта в отделни стаи – двойките се разделяха на входа и се срещаха на тръгване, без да си продумат и дума с другия пол.

Подобни традиции съществуваха и в либералните общества. След вечеря дамите се скупчваха, сякаш се нуждаеха от топлина, удобство и увереност. Настроенията им се меняха в съответствие с темите за витамини, хранителни добавки, безглутенови рецепти, деца и училища, пилатес, йога, фитнес, обществени скандали и клюки. Одумваха знаменитостите, сякаш им бяха приятели, и приятелите си, сякаш бяха знаменитости.

Пери предпочиташе мъжките разговори, макар темите им да бяха доста по-мрачни. В миналото винаги сядаше при мъжете и обсъждаше с тях политика, икономика и футбол. Те нямаха нищо против и гледаха на нея като на една от тях; но винаги се съобразяваха и не говореха за секс в нейно присъствие. Жените ѝ се чудеха, а дори и ядосваха. Пери установи с изненада, че някои съпруги не одобряват участието ѝ в разговорите на мъжете им, и постепенно се отказа от тази малка проява на бунт, като направи поредното жертвоприношение в името на общоприетите традиции.

В този момент нямаше желание да е нито в мъжката, нито в женската компания. Искаше да е сама. Внимателно се измъкна и излезе на терасата. От морето духаше студен вятър и тя потрепери. Лъхна я мирисът на отлива. От другата страна на Босфора небето беше с най-тъмния син нюанс, а влакнестата мъгла над водата наподобяваше муселинови нишки. Един рибарски кораб се канеше да отплава и Пери се замисли за моряците – сурови и мълчаливи, с приглушени заради рибата гласове, с погледи в морето, което ги хранеше. Част от нея искаше да е на кораба, сред изпълнения с надежда спокоен мир.

Сякаш за да се подиграят на мислите ѝ, в европейската част на Истанбул завиха полицейски сирени. Докато се наслаждаваше на гледката, някой беше бит, застрелян, изнасилен... Но в същия миг и някой се влюбваше в някого.

В лявата си ръка държеше мобилния на Аднан. Стисна го и взе решение. От години не се беше чувала с Ширин. Може телефонът ѝ вече да е друг, но дори да е същият, нямаше гаранция, че тя ще иска да говори с нея. Желанието да ѝ се обади беше толкова силно, че нищо не можеше да я спре. Сега, след като беше позволила на миналото да нахлуе в настоящето, я завладя и чувство на съжаление.