Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Tози век щял да бъде по-религиозен от предишния, поне в демографски смисъл, тъй като набожните имали повече деца. Вторачени в религиозни, политически и културни конфликти, хората забравяли за най-важната загадка – Бог, докато в предишните векове философите и техните ученици умували много повече върху идеята за Него, отколкото за самата религия. В наши дни популярните сред интелектуалците от двете страни на Атлантическия океан теистично атеистични дебати разнищвали повече политиката, религията и световното положение, отколкото вероятността за съществуването на Бог. А когато пренебрегваме когнитивната способност за поставяне на екзистенциални и епистемологични въпроси за Бог и прекъсваме връзката с предишните философи, ние губим божествеността на въображението.

Пери забеляза, че повечето студенти си водят бележки и записват всяка дума. Тя предпочиташе да слуша.

– Мнозина страдат от Б. С. Знаете ли какво е това? – попита Азър.

– Бръщолевещият синдром – предположи Кевин.

– Биполярно състояние? – подхвърли Елизабет.

Азър се усмихна, сякаш беше очаквал такива отговори, и каза:

– Болестта на сигурността.

Сигурността действала на любознателността като слънцето на Икаровите криле. Със сигурността идвала арогантността, с арогантността – слепотата, със слепотата – тъмнината, а с тъмнината – още повече сигурност. Според Азър това било тавтология на убежденията. На неговите лекции студентите не трябвало да са сигурни, за каквото и да е, дори за програмата на курса, която като всичко останало подлежала на промяна. Било необходимо да бъдат като рибари в океана на знанието. Накрая можело да уловят риба меч, но можело да се върнат и с празни ръце.

Всички в групата трябвало да се чувстват като пътници, като другари по маршрута на някаква дестинация, до която можело да не стигнат. Важното било да вървят и да търсят, тъй като в този свят с неясна сложност било сигурно едно: старанието е по-добро от ленивостта и ентусиазмът е за предпочитане пред апатията. Въпросите са по-важни от отговорите, а любопитството стои по-високо от убедеността. Накратко, те били "Учащите".

За болестта на сигурността нямало бърз и ефикасен лек; но можело да си я представят като мантия, която могат да свалят.

– Това, разбира се, е метафора – думата идва от гръцката дума "пренасям" и затова не се отнасяйте лековато към нея: всяка метафора променя онзи, който я изговаря.

Азър предложи отсега нататък всички, включително и той, да свалят мантията, преди да влязат в класната стая.

– Все едно е старо палто, което ще закачате на забитата от мен кукичка. Тя е пред вратата и ако искате, може да идете да я видите.

Студентите се поколебаха около минута, докато се уверят, че говори сериозно. Суджата стана първа. Лицето ѝ засия, когато видя кукичката. Отърси рамене, сякаш сваляше мантия, престори се, че я закача и се върна доволна в стаята. Другите я последваха. Пери се изненада, когато видя надписа: "закачалка ЕГО".

Професор Азър излезе последен, заразмахва ръце, сякаш мантията беше много тежка, и след като я свали, се върна. Плесна с ръце и заяви:

– Прекрасно! Освободихме се поне символично от нашето его и вече можем да започваме.

– А защо го направихме? – искаше да знае Бруно.

– Ритуалите са важни. Не ги подценявайте. Религиите знаят това. Но ритуалите не трябва да са религиозни. Ние ще имаме свои церемонии.

Азър написа на дъската БОГ КАТО ДУМА и продължи:

– Според науката цивилизацията е на около шест хиляди години. Но хората са съществували много време преди това. Има намерени скелети отпреди двеста и деветдесет милиона години. Това, което знаем за себе си, е тривиално в сравнение с онова, което тепърва ще откриваме. Археологическите проучвания доказват, че хората са си представяли бог или многото богове по различен начин – като дърво, животно, природна стихия или човек. Но с течение на времето въображението им направило рязък скок и материалният Бог се превърнал в... дума. Оттогава насетне всичко се променило.

Азър забеляза, че само Пери не пише, и каза:

– Истанбулското момиче май не е тук.

Тя за малко отново да се изчерви, но се овладя, изправи гръб и отвърна:

– Тук съм, господине.

Сякаш в очакване да чуе още нещо, професорът задържа върху нея открития си, вдъхващ доверие поглед, но тя не продума и това го разочарова. Той се обърна към всички и продължи:

– Ако ви кажа, че зад тази врата е Бог и вие можете да Го – или Я – чуете, какво бихте искали да ви каже? Лично на вас! А не като на представител на човешкия род.