Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Бързо гаврътна чашата с вода, сякаш гърлото ѝ беше пресъхнало при мисълта за божие възмездие, и продължи с разказа за посещението при ветеринаря:

– Та сядаме ние в чакалнята и какво да видя – жени с хиджаби и с кучета! Чихуахуа, ши цу, пудели... Набожните мюсюлмани вече не са същите!

– Не бих казал, че се променят – възрази магнатът. – Ние, набожните, никога не сме имали вашите свободи. Модерният елит, какъвто представлявате вие, ни потиска от десетилетия. Надявам се, че не съм ви засегнал...

– Дори да сте прав, това вече не е така – промърмори Пери, която се поколеба дали да се намеси, но нищо не можеше да я спре да добави: – Сега вие сте в силата си.

– Не съм съгласен – заяви магнатът. – Потиснатите остават завинаги потиснати. Вие не знаете какво означава това. Ако не държим с две ръце властта, веднага ни я измъквате.

– О, какво говориш! – възрази приятелката на журналиста, която беше известна с това, че бързо се напиваше. – Ти не си потиснат! И жена ти не е потисната! Aз съм потисната! – тя се удари в гърдите. – Руса съм, с минипола и с грим, не забулвам женствеността си и пия червено вино. Aз съм угнетената в тази деспотична култура.

Журналистът се чудеше как да я накара да млъкне. Страхуваше се, че ще ядоса магната и това ще попречи на кариерата му. Опита се да я ритне под масата, но не успя.

Домакинята понечи да разсее напрежението и обобщи:

– Е, всички сме потиснати.

– Всъщност не е чак толкова сложно за разбиране – подхвана пластичният хирург. – Хората правят повече пари и следователно се стремят към по-добър живот. Aз имам много пациентки с хиджаби. Когато става дума за увиснал бюст и двойна брадичка, набожните мюсюлманки са същите като другите жени.

Домакинът закима одобрително.

– Това потвърждава моята теория, че капитализмът е единственият лек за нашите проблеми. Антидотът на откачените джихадисти е свободният пазар. Ако капитализмът може да функционира, без каквото и да е вмешателство, той ще спечели и най-упоритите на своя страна.

След това обобщение той отвори табакерата си от полирано дъбово дърво с Фидел Кастро на капака и я подаде на журналиста с леко намигване.

– Лимитирана серия! От бейрутския безмитен магазин. Заповядай. Може и две...

Мъжете погледнаха към домакинята в очакване на разрешение да пушат.

– Не се притеснявайте от жена ми – насърчи ги мъжът ѝ. – У нас цари пълна свобода. Laissez-faire!

Всички се засмяха, а Пом-Пом излая.

Пери използва възможността и запали цигара. Прислужницата, която я посрещна на входа, раздаде пепелници. Какво ли си мислеше за гостите? Може би по-добре да не знае...

– Милата ни Пери е доста умислена – подхвърли домакинята.

– Денят беше доста натоварен – делово отвърна Пери, за да отклони любопитството ѝ.

Аднан, който пиеше силно и черно кафе с бучка захар в устата, се наведе напред, сякаш споделя тайна. Бучката се беше разтопила и той каза:

– Понякога ми се струва, че Пери харесва литературните герои повече от истинските хора. Вместо да изготвя списъци с гости, тя окачва любимите си стихотворения на въженца в спалнята.

Пери се усмихна при спомена за обичая на Азър.

– Завиждам ти – обади се дизайнерката. – На мен не ми остава време да чета.

– Обожавам поезията – обади се пиарката. – Иде ми да зарежа всичко и да отида да живея в някое рибарско село. Истанбул развращава душите ни!

– Ела в Маями. Купихме къща на океана – предложи домакинът.

– Ама и ти си един! – възмути се жена му. – Говорим за поезия, а ти за Маями. В теб няма нищо артистично.

– Какво лошо казах? – учуди се мъжът ѝ.

Беше твърде богат, за да го критикуват, и никой не отговори на въпроса.

На вратата се позвъни един, два, три пъти – хем припряно, хем някак извинително.

– О, най-сетне! – скочи бизнес дамата. – Ясновидецът дойде!

– Ураа! – извикаха гостите.

Пом-Пом се втурна към вратата с джафкане и яростен лай.

Сред настъпилата врява Пери чу тихия сигнал за съобщение на телефона на Аднан. Макар да беше помолила майка си да напише "Обади се", тя ѝ изпращаше подробно съобщение. "Намерих номера, изпуснах предаването си по ТВ. Ширин: 01865..." Цифрите заиграха пред очите ѝ. С тях щеше да отключи отдавна заключен сейф.

Оксфорд, 2001 г.

Професор Азър влезе с цяла камара книги. Следваше го портиерът Джим, който буташе количка с малка керамична печка, рула черна хартия, сиди плейър и възглавници, които приличаха на онези в самолетите.