Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Имаше и още?

– След четирийсетте дни професорът каза, че е ред на приятелката ми. Тя да ме слуша, а аз да говоря. Един вид, да мине през религиозен детокс.

– Тя направи ли го?

– Разбира се, че не – поклати глава Eд. – Скъсахме. Но аз разбрах идеята на Азър. И затова го харесвам толкова много.

Ентусиазмът на Eд, както и безпрекословното му доверие на ученик към учителя я подразниха и Пери заяви:

– Само че ние не сме философи. Ние сме студенти.

– Точно там е работата! Всички преподаватели ни дават свобода. А той не ни оставя на мира нито за миг. Вярва, че каквото и да е призванието ни, ние всички трябва да бъдем философи.

– Това не са ли твърде големи очаквания към обикновени студенти?

– Ти не си обикновена. И никой не е.

Пери стисна устни.

– Какъв е проблемът? Не харесваш ли Азър? – учуди се Eд.

– Харесвам го, но... – Тя преглътна и добави: – Не съм сигурна дали не експериментира с нас, което не ми допада.

– Може и да експериментира, но какво от това! Той промени живота ми. За по-добро.

Започна да ръми ситен дъждец, който обещаваше да се превърне в порой, и бдението беше отложено. Прибраха плакатите, свещите и снимките. Мона тичаше насам-натам с организаторите.

Пери подаде ръка на Eд. Той я прегърна с две ръце.

– Всичко хубаво! И вярвай на Азър. Той е много готин!

Останала сама в мрака, Пери се наслаждаваше на мириса на земя и дъжд и нямаше против да се понамокри, докато вървеше покрай сградите, в които са се провеждали дебати векове наред. Съседи, превърнали се във врагове, унищожени книги, заглушени идеи, преследвани мислители... И всичко това – в името на Бог.

Кой беше прав? Трой или Eд? Само за една вечер беше чула две противоположни мнения за Азър и бедата беше там, че може би и двете бяха верни. Като в стар османски театър на сенките, пред нея имаше завеса и тя виждаше само отражения. Азър беше кукловодът зад завесата – винаги там и винаги владеещ действието, но същевременно непознат и недосегаем.

Истанбул, 2016 г.

Последният от les bonbons du harem изчезна и в трапезарията влезе куче. То развяваше опашка със замах, който не подхождаше на дребното му телце. Померанче със сплескана глава, тъжни очи и пухкав кожух с цвят на посърнали есенни листа.

– Пом-Пом! Липсвах ли ти, миличко? – извика бизнесдамата.

Тя грабна кученцето и го сложи в скута си. То замига със спокойно лисиче изражение, което можеше всеки миг да се превърне в злобно и враждебно.

– Миналия месец заведох Пом-Пом на ветеринарен лекар и установих, че страната ни се е променила – обяви домакинята.

Лекарят обикновено ги посещавал, но преди няколко седмици пострадал с крака и се наложило да отидат в кабинета му. Преди време собствениците на кучета били само хора с модерни, западни убеждения, тъй като за консервативните мюсюлмани кучетата са макрух – мръсни, затова и не съжителстват с тях – така и не мога да разбера защо са против кучетата. Ангелите не влизали в къща с куче! Или в къща с картини! – възмути се домакинята.

– Това е хадис от Бухари – обади се вестникарският магнат, който наскоро се беше присъединил към компанията.

Бялата му риза без яка блестеше и контрастираше с равно подстриганата коса. Той беше гладко обръснат, без мустак и брада. За разлика от всички останали на масата, магнатът беше представител на новата ислямска буржоазия. Когато общуваше със западно ориентирания местен елит, той не взимаше жена си, която ходеше с хиджаб. Самоубеждаваше се, че тя не би се чувствала добре сред такива хора на подобни вечери, а всъщност той се чувстваше неудобно с нея. Разбира се, той беше доволен от нея като съпруга – Аллах виждаше, че е прекрасна майка на петте им деца, но извън дома, особено извън техния общ кръг познати, му се струваше неизискана и някак ненамясто. Наблюдаваше всяко нейно движение, слушаше я с вдигнати вежди и винаги стигаше до заключението, че е по-добре да излиза сам.

– Хадисът не забранява картините, а портретите, за да няма идолопоклонничество – поясни магнатът.

– Лошо ни се пише! – засмя се домакинът и посочи с две ръце портретите на стената. – Имаме и куче, и колкото искаш портрети. Че дори и картини с голи тела. Всеки момент ще завалят камъни върху дома ни!

Въпреки веселия тон думите му обезпокоиха някои от гостите и те се усмихнаха смутено. Пом-Пом усети напрежението и изръмжа, а от острите ѝ зъби потече слюнка.

– Шшт, мама е тук – сгълча я домакинята. После се обърна към съпруга си и каза с не толкова мил глас: – Не предизвиквай съдбата, че нещо лошо може да се случи.