Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Имате късмет! Попаднали сте на точното място да говорите за Бог!

Като че ли с всяка произнесена дума Азър се променяше. Обичайното му сдържано изражение се оживи. Тонът му вече не беше внимателен и сдържан, а примесен с резки стоманени нотки, които бяха овладени, но не и незабелязани. Пери го оприличи на истанбулска улична котка, но не от кротките, често сритвани и наплашени животинки, а от онези, независимите, които се катереха по най-високите огради и крачеха важно-важно, оглеждайки махалата, все едно бяха нейни господари.

– Имам един въпрос. Ако някой от бронзовата епоха поиска от вас да опишете Бог, какво бихте му казали?

– Бог е милостив – веднага рече Мона.

– Самодостатъчен – каза Ави.

– Не Той, а Тя! – поправи го Елизабет.

– Нито Той, нито Тя – възрази Кевин. – Всичко е лъжа и измама.

Професор Азър се намръщи.

– Браво! Всички се сгромолясахте на теста!

– Защо? – попита Бруно.

– Защото нямате общ език с косматия си прародител. – Професорът подаде куп листове и кутия с цветни моливи на Оливия, и я помоли да ги раздаде.

– Забравете за думите! Обяснете с рисунка.

– Да не сме деца, че ще рисуваме? – зачуди се Бруно.

– Нямаше да е лошо да сте деца. Тогава щяхте да имате по-голямо въображение и по-голям усет към сложните въпроси.

Мона вдигна ръка.

– Господине, ислямът забранява идолите. Ние вярваме, че той е недостижим за възприятията ни.

– Тогава нарисувай това, което ми каза.

Изминаха десетина минути в умуване, въздишане, ставане и сядане, но накрая рисунките бяха готови. Вселената – звезди, галактики, метеори. Скупчени бели облаци, пронизани от светкавица. Исус Христос с разперени ръце. Джамия със златни кубета под слънцето. Ганеша със слонската глава. Богиня с големи гърди. Свещ в мрака. Нарочно оставен бял лист... Представите за Бог бяха различни. Пери помисли, помисли и нарисува точка, добави ченгел и я превърна във въпросителна.

– Времето изтече – заяви Азър и раздаде нови листове. – Нарисувахте какво е Бог, а сега нарисувайте какво не е.

– Моля?

Професорът повдигна вежди.

– Бруно, престани да се учудваш и се залавяй с рисунката.

Демон с жълти змийски очи. Желязна маска на ужаса. Гадно мочурище. Димяща пушка. Кървав нож. Пожар. Разруха. Фрагмент от ада... Странно, но изобразяването на онова, което Господ не е, се оказа по-трудно от изобразяването на това, което е. Само на Елизабет ѝ се стори лесно. Тя нарисува човек.

– Благодаря ви – каза професорът. – Бихте ли вдигнали рисунките си, за да ги видят всички?

След като ги разгледаха, Азър даде следващата задача.

– Огледайте сега добре собствените си рисунки и отговорете на следния, задаван от философи, учени и мистици въпрос: каква е връзката между двете изображения?

Tози път не само Бруно бе озадачен.

– Дали първата рисунка, или какво е Бог, въплъщава или изключва втората рисунка, или какво Бог не е? – Азър започна да крачи. – Например ако Бог е всемогъщ и вездесъщ, всевластен и всеопрощаващ, какво ще рече, че Той или Тя въплъщава и злото? Или това означава, че злото е вън от Него или Нея, външна сила, с която Той/Тя трябва да се бори? Какво всъщност е отношението между "какво Е Бог" и "какво НЕ е Бог"?

– Имате две картини – продължи Азър. – Посочете връзката помежду им. Напишете есе. Свободен стил, но да бъде смело, дръзко, искрено и подплатено с научен материал.

Всички мълчаха. Докато рисуваха, студентите не се бяха замислили над изображенията, тъй като не знаеха, че ще трябва да пишат ece за връзката помежду им. Но вече беше късно.

– Обърнете се към философите, мистиците и учените от миналото. Не забърквайте съвремието. Не се поддавайте на собствените си мисли.

– Как така да не се поддаваме на мислите си? – учуди се Кевин.

– Това е домашното за другата седмица. Покажете най-доброто от себе си! Впечатлете ме! – Азър грабна папките, моливите и часовника, в който се изниза и последната песъчинка. – Предупреждавам ви, че трудно се впечатлявам!

Оксфорд, 2001 г.

В петък вечерта, когато повечето студенти обикаляха клубовете и пъбовете за заслужена почивка, Пери седеше в библиотеката и четеше. След като си тръгнаха и последните останали студенти, настана пълна, непрекъсвана от шепот, кашляне и прелистване тишина. Да гледаш на ученето като на удоволствие е все едно да сложиш равенство между диета и банкет, и за кой ли път Пери съжаляваше за социалната си неадекватност. Но тя обичаше компанията на книгите, които я даряваха с несравнимо чувство за свобода. Гледаше да не се замисля защо напоследък отделя най-много време за часовете при професор Азър. Няколко пъти се улавяше да мисли как ще каже нещо неочаквано умно и дръзко, ще го смае и той ще я види в нова светлина.