Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

На масата беше полароидният фотоапарат, който си беше купила наскоро. Искаше да увековечи невероятните гледки, които съзираше, докато тичаше. Кораловорозови изгреви, буреносни залези, заскрежени поля... фотоапаратът не беше евтин, но си заслужаваше цената. Беше похарчила доста за нови книги, планираше да си купи и нов компютър. Успокояваше се с мисълта, че ще работи повече и все някак ще се справи.

Стана, за да се поразтъпче. Имаше чувството, че е сама в цялата библиотека. Както вървеше между рафтовете с книги, долови движение на сянка и бързо се обърна. Беше Трой.

– Не исках да те уплаша – каза той.

– Да не ме преследваш?

– Не... Всъщност да. Не се бой. Не хапя – Трой кимна към книгата в ръката ѝ. – Какво четеш? "Атеизмът в Древна Гърция"? За Азър ли?

– Да – отвърна смутено Пери.

– Казах ти, че професорът е самият дявол, но виждам, че не ми вярваш.

– Защо го мразиш толкова много?

– Защото не си знае границите. На теб може и да ти се струва интересно, но съвсем не е така. Преподавателят трябва да се държи като преподавател. Точка.

– И според теб той не се държи така?

Момчето въздъхна.

– Шегуваш ли се? Той не преподава за Бог. Той вярва, че е самият Бог.

– Ооо, тежки думи.

– Сама ще се увериш – Трой направи крачка назад, сякаш беше казал повече, отколкото възнамеряваше. – Е, аз ще тръгвам. Приятелите ме чакат в "Мечката". Ела, ако искаш.

– Благодаря, но имам да уча – каза тя, изненадана от поканата му.

– Приятен уикенд! И помисли за това, което ти казах.

Пери излезе от библиотеката късно вечерта. Единствената светлина идваше от призрачните отражения на уличните лампи, а небето беше тъмносиньо към черно и толкова надвиснало, че можеше да се протегне и да го заметне на раменете си като индигов шал. Вървеше с вдигната глава и оглеждаше гаргойлите и гротескните скулптури, които будуваха върху назъбените стени и пазеха отколешни тайни.

До нея достигнаха гласовете от многовековни теологически диспути и понакуцващите, ала все още отекващи стъпки на старите схоластици. Пери дръпна ципа на якето си. Скоро трябваше да си купи зимно палто. Вече спестяваше.

Зад ъгъла се натъкна на група хора със свещи в ръка. Бяха се събрали на бдение. На тротоара имаше цветя и снимки на убити момчета, бащи, съпрузи, а на плаката пищеше: "Помнете Сребреница".

Младежът на една от снимките ѝ заприлича на Умут – беше на същата възраст, на която беше той, когато го арестуваха. В тълпата беше и Мона – с пурпурночервен хиджаб до раменете и със свещ в ръка. Пери се приближи до нея, посочи снимките и каза:

– Много тъжно...

– Повече от тъжно. Геноцид, който не трябва да се забравя. Защо не останеш с нас?

Пери взе една свещ и снимката на момчето, което приличаше на брат ѝ, и застана до приятелката си. Нощта я погълна като придошла река.

– Само мюсюлмани ли участват в бдението? – попита по едно време тя.

– Организирано е от Мюсюлманското студентско сдружение, но дойдоха и други, за да изразят подкрепата си. Eд от семинара на Азър също е тук.

Мона се заговори с организаторите и Пери се приближи до Eд.

– Здрасти.

– Здрасти. Май само аз съм евреин тук. Или полуевреин...

Пери използва думите му като преход към темата за религията и каза:

– Може ли да те попитам защо си се записал в семинара за Бог?

– Заради Азър. Той промени живота ми.

– Наистина ли? – Пери си спомни почти незабележимия поглед, който двамата си бяха разменили.

– Миналата година бях пред раздяла с приятелката ми и той ми помогна.

– Посъветва те да не го правиш?

– Не точно. Каза ми да се опитам да я разбера. Двамата бяхме гаджета от гимназията. Тя изведнъж стана много набожна и се промени.

Момичето се придържало стриктно към Тора, а той бил отдаден на науката и двамата все повече се отдалечавали един от друг.

– Не знам защо, но се обърнах към Азър. Можех да отида при някой равин, но професорът ми се стори най-подходящ.

– И той какво ти каза?

– Даде ми странен съвет: да я слушам и да правя каквото казва четирийсет дни. Един месец плюс десет дни. Не е толкова много, ако обичаш някого. Каза да честваме заедно Шабат, да бъда до нея и да ѝ позволя да ме въведе в своя свят. Без да коментирам и противореча.

– И?

– Така и направих. Беше ужасно трудно. Чуя ли религиозни бръщолевения, едва се сдържам да не избухна. Но според Азър съденето е работа на съдиите, философите не съдят. Те разбират. Но това не беше всичко – засмя се Eд.