Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Като в пиеса, помисли си Пери, Азър е актьорът, а ние – публиката.

– Благодаря, Джим. Задължен съм ти – каза професорът.

– Няма защо, господине.

– Не забравяй да дойдеш, когато свършим.

Мъжът кимна машинално и си тръгна.

Азър огледа младите, нетърпеливи студенти, подредили се в кръг. На ярката светлина очите му изглеждаха уморени и тъмнозелени като набразден от въртопа на подводно течение горски поток.

– Как сте?

Отвърна му хор от оживени гласове.

– Макар да има научни доказателства, че човек не може да навакса недостига на сън, днес ви се предоставя такава възможност. Моля всеки да вземе възглавница.

Азър се залови с печката и Кевин попита:

– Господине, университета ли ще палим?

– Как отгатна пъкления ми план? Не, нищо няма да палим.

След няколко секунди електрическата печка засвети в яркочервено.

– Момчета и момичета, представете си, че сте в топла и уютна стая. Навън е ужасно студено. Какво друго ви остава, освен да поспите? Сложете глави на възглавниците!

Всички го послушаха, освен Пери, която седеше с изправен гръб и гледаше с учудени очи.

– Само така, Пери! – усмихна се Азър. – Трябва винаги да сме нащрек. Кой знае, може във възглавниците да има диви котки!

Тя се изчерви и сложи глава на възглавницата.

Професорът облепи прозорците с черната хартия и в стаята настъпи полумрак. Включи плейъра и от него се разнесоха звуци от пукащи в горящ огън съчки.

– Какво ще правим, господине? – не мирясваше Кевин.

– Отправяме се към едно място, често посещавано от Рене Декарт.

Някой потули смеха си, но останалите като че ли проявиха интерес.

– Великият философ е бил на вашите години. Има ли някой от вас, който вече да е постигнал нещо значимо?

Мълчание.

– Декарт е имал големи амбиции. Сигурен съм, че вашите са още по-големи. Само че неговите били основани на методологично и философско изследване.

– Нашите също! – обади се Бруно.

Азър го изгледа леко подигравателно и продължи:

– Ще посетим сънищата на Декарт. В първия сън младият философ се катери по един хълм. Бои се, че ще падне. Знае, че трябва да е упорит, но и че не може да постигне нищо без помощта на висша сила – Бог.

Пери слушаше с глава на възглавницата и с притворени очи.

– В далечината съзира параклис – къщата на Бог. Вятърът го вдига, понася и блъска в стените.

– Нали ви казах, на Него не може да се разчита – коментира Кевин.

– Той става и отърсва дрехите си. В двора среща човек, който му подава пъпеш – плод от чужда земя.

– Много странно – промърмори Eд, който седеше до Пери, беше донесъл със себе си кутия с домашни сладки и черпеше състудентите си отляво и отдясно.

– Декарт се събужда плувнал в пот. Притеснен е, защото вярва, че сънят му е изпратен от дявола. Откъде идват лошите мисли – отвън или отвътре? Моли се на Бог за помощ. Но какво е Бог – външно явление или творение на нашия ум? Tози въпрос го води към втория сън, след като заспива отново.

Азър пуска плейъра пак. Звук на гръм и светкавици изпълват стаята.

– Силна буря се извива. Защо в живота се случват лоши неща, пита се философът? Защо Бог ги позволява, ако Той наистина е Tози, който е? Декарт е объркан. Сам. Огорчен. Сънят е мрачен, потискащ.

Пери се замисли за Умут, не за сегашния Умут, който седеше приведен над масата и правеше камбанки от мидени черупки за туристите, а за онзи млад идеалист, който искаше да промени света и да заличи неправдата. Спомни си и за разговорите с баща си, когато го питаше защо Бог ги е изоставил. Усети буца в гърлото си. Стана ѝ мъчно и очите ѝ се насълзиха. Не знаеше в какво вярва. Дали Бог е игра, на която можеха да играят само тези с щастливо детство.

За да потисне негативните мисли, побърза да попита:

– Ами третият сън?

Азър я погледна изненадано.

– Ами той е най-важният. Декарт намира една стихосбирка. Отваря я на произволна страница и прочита стихотворение от Аусоний.

– От... кого? – попита Бруно.

– Децимус Магнус Аусониус. Римски поет, граматик, реторик – Азър посочи Пери. – Знаеш ли, че той е посещавал твоя град Константинопол? Преподавал е на сина на император Константин.

Пери поклати глава.

– Стихотворението започва така: "Кой път да поема в живота?" В съня на Декарт се появява човек, който го пита какво мисли по този въпрос. Но философът не може да отговори. Човекът си тръгва разочарован. Декарт е смутен. И като всички умни хора е изпълнен със съмнения. Някой иска ли да изтълкува този сън?