Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Че ме обича – рече Адам.

– Че ме обича и че е щастлив, защото и аз го обичам – каза Кимбър.

Още няколко студенти повториха думата "обич".

Дойде ред и на Кевин.

– Aз искам да е съгласен с мен, че всичките тези приказки за Него са пълни тъпотии.

– Противоречиш си. Как ще ти го каже, ако не съществува? – обади се Ави.

Кевин се намръщи.

– Просто участвам в глупавата игра.

Мона искаше да чуе от Аллах, че има рай, че добрите хора ще отидат там и че мирът и любовта ще възтържествуват, иншаллах.

Азър се обърна толкова бързо към Пери, че тя не можа нито да отклони, нито да откъсне погледа си от него.

– Пери?

– Бих искала да се извини – тя не знаеше откъде ѝ хрумна това, но и не се опита да задържи думите.

– За какво?

– За всичките несправедливости.

– Към теб или към света?

– И към двете – заяви Пери по-тихо, отколкото възнамеряваше да го изрече.

Едно самотно листо на дъба се завъртя на вятъра за последен път и падна на земята. Студентите затаиха дъх. Тишината беше толкова осезаема, че можеха да я докоснат.

Азър наруши мълчанието, като възкликна:

– Справедливост! Каква натруфена дума! Справедливост към какво или към кого? Най-големите фанатици в историята са вършили най-големите несправедливости в името на справедливостта.

– Както забелязахте, дискусията ни очерта два основни подхода в отношението към Бог. Бих искал да благодаря и на Кевин за неговото мнение и участието в "играта". Подход номер едно – в търсене на Бог ние търсим обич, и подход номер две, на Пери, настояваме за справедливост.

Пери преглътна с усилие. Тя бе открила сърцето си и Азър го беше разрязал със скалпел пред очите на всички. Ако не понасяше възгледите ѝ, защо я насърчаваше да говори? И едва ли не да я упреква в потенциален фанатизъм! Та тя беше дъщеря на баща си и последното нещо, в което можеше да я обвини, беше фанатизъм!

Професорът не се досети за спотаения ѝ протест. Посочи я и каза:

– По-добре внимавай с всемогъщата "справедливост"! Много е възможно точно хората с твоите идеи да правят света по-лош! Всички фанатици имат нещо общо: те живеят в миналото. Като теб!

Лекцията свърши малко след това. Пери не чу нищо от последните няколко минути. Умът ѝ беше някъде другаде, а главата ѝ пулсираше. Не можеше да мръдне, нито да погледне хората около себе си, защото се боеше, че ще проличи колко много я боли. Всички си тръгнаха и тя остана с Мона.

– Хей, Пери – каза приятелката ѝ и сложи ръка на рамото ѝ. – Знам, че беше грубо от негова страна. Не му обръщай внимание.

Пери наведе глава с насълзени очи.

– Не разбирам. Очаквах да е... удивителен... Ширин твърдеше, че е такъв, а той е...

– Нравоучителен – подсказа ѝ Мона. – Ако ти се струва нетърпим, винаги може да се откажеш от курса.

– Вероятно ще го направя. Мразя го! – заяви Пери и подсмръкна.

Вечерта не можа да заспи. Натовареният ѝ с многогодишни тревоги и страхове ум беше съсредоточен единствено върху мисълта за професора. Дали в очакване на подходящия за атака момент не е прикривал една ужасна страна на характера си или пък искаше да ѝ покаже, че има специално отношение към нея и интелектуалното ѝ развитие?

На сутринта Пери намери в преградката за писма друга бележка от Азър.

За Пери,

Момичето, което чете Емили Дикинсън и Омар Хайям и което гледа на нещата твърде сериозно. Момичето, което не може да остави страната си и я носи със себе си навсякъде, момичето, което спори с другите, все едно спори със себе си, което е собственият си най-безпощаден критик и което очаква извинение от Бог, докато ненужно се извинява на хората около себе си...

Вероятно смяташ, че съм ужасен човек, и си решила да се откажеш от лекциите ми. Ако се откажеш сега, никога няма да разбереш дали съмненията ти са били основателни. А не е ли търсенето на истината достатъчен стимул да продължаваме напред?

Помни, че дързостта да опознаеш себе си е като дързостта да се унищожиш. Първо трябва да се разнищим на късчета, а после, със същите тези късчета да сглобим новото си Аз.

Пери, не се отказвай. Важното е, че вярваш в това, което правиш.

Тя пъхна бележката в джоба си, обу маратонките и излезе да тича. Пое дълбоко дъх, дръпна ципа на якето догоре и хукна. Мускулите я боляха, схванатите, чувствителни стави я измъчваха при всяко движение и както тичаше сред сутрешния мирис на влажна пръст и есенни листа, Пери избухна. Арогантно копеле такова! За кого се мислеше той? Да върви на майната си!