Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Оксфорд, 2001 г.

Пери не се върна у дома за великденската ваканция. Все още привикваше към академичната година от три семестъра и дългите ваканции я объркваха. Не само защото не можеше винаги да си пътува до вкъщи като другите студенти. Не само защото не беше нито екстроверт, нито изследовател, и следователно не изпитваше желание да разучава заобикалящата я среда. А и защото по време на ваканциите още по-осезаемо чувстваше разликата между себе си и останалите. Когато ходеха на лекции и пишеха есета, Пери като че ли беше една от всички, но тя не знаеше какво да прави със свободното си време и как да се забавлява.

Въпреки това същата седмица тя получи неочаквана покана. Мона, която също беше останала в Оксфорд за ваканцията, активно развивайки обществената си дейност, очакваше две свои братовчедки от Америка. Планираха да попътуват из Уелс. Бяха наели някаква селска къща – защо не дойдеш с нас? – покани я тя. – Ще подишаме чист въздух. Ще ти хареса!

Пери се съгласи и напълни един куфар с повече книги – включително две от професор Азър, – отколкото би могла да прочете за една седмица. Тя предположи, че Мона ще бъде заета с братовчедките си и ще може да прекара седмицата хем с компания, хем с четивата си. Звучеше примамливо.

Пътните табели на английски и уелски я слисаха. Не ѝ беше идвало наум, че в една и съща страна може да има повече от един официален език. В Турция не беше виждала табели на турски и на кюрдски. Беше толкова изненадана, че непрекъснато спираше и снимаше.

– Ти не си наред – смееше се Мона. – Природата е изумителна, а ти снимаш пътните табели!

Гледките действително бяха прелестни. Стада с агънца пасяха в пъстроцветни поля от зелени килими с лилав пирен, диви зюмбюли и друмчета. Бялата дървена къщурка, в която се настаниха, беше на западния склон на висок хълм. Сутрин тънеше в море от слънчева светлина, а следобед – в дълбока сянка, тишина и спокойствие. В далечината, между хълмовете се виеше като сребърна нишка река Уай.

Пери се влюби в къщичката – в чугунената печка, ниските тавани, нарязаните отвън дърва, каменния под на приземния етаж, че дори и в мириса на чаршафите, които бяха леденостудени при първо докосване. С Мона бяха в едната стая, а братовчедките се настаниха в другата. Селцето беше на километър и половина, но въпреки това момичетата не скучаеха и на Пери не ѝ оставаше време за четене. Тя беше градско момиче и не спираше да се диви на заобикалящата я природа и нейните малки чудеса. Всичко друго като че ли загуби значение. Представи си, че е паднала атомна бомба и че те бяха единствените оцелели. Майка ѝ сигурно щеше да се ужаси, ако знаеше, че четирите момичета са в Уелс, сами сред нищото.

Една вечер Пери видя, че Мона се моли в ъгъла с лице, обърнато към Мека. Двете избягваха да говорят за религия, но ако Ширин беше с тях, тя непременно щеше да повдигне темата за Бог.

Мона загаси лампата и си легна. Настъпи тишина. Пери се обърна в леглото, погледна приятелката си и заговори тихо, сякаш съживяваше спомен:

– Когато бях малка, една пчела ухапа устната ми. Тя се поду като балон. Татко каза, че пчелата била лудо влюбена в мен. Искала да ме целуне. А дали е знаела, че ще умре, след като забие жилото си? Би било много странно, ако е знаела и все пак го е направила. Самоунищожение...

Мона се обърна към Пери. На лунната светлина силуетът ѝ приличаше на легнала статуя.

– Съзнанието е присъщо само на хората. Такъв е божият закон. Затова Аллах ни държи отговорни за постъпките ни.

– Но и животните не искат да умират. Имат инстинкт за самосъхранение. И въпреки това... жилят. Сигурно знаят, че се самоубиват. Гледаме природата и се възхищаваме на красотата ѝ, а всъщност тя е ужасно жестока.

Мона въздъхна.

– Не забравяй, че не ти управляваш света. Бог отговаря за всичко, не ти. Уповавай се на вярата!

Само че Пери изпитваше съмнения към такъв ред, в който пчелите умират, когато са влюбени. И ако това беше божественият порядък на нещата, защо хората го наричаха справедлив и свещен? Стана ѝ студено и придърпа завивката до брадичката си.

По-късно викаше в съня си, а бълнуването ѝ на турски звучеше като жужене на хиляди пчели, които са в капан и искат да се освободят.

Братовчедките в съседната стая се закискаха, а Мона се стресна, седна в леглото и се замоли демоните да напуснат Пери. На другата сутрин се върнаха в Оксфорд. Винаги когато заговореха за уелското пътуване, Мона и Пери си го спомняха с радост и усмивка, ала дълбоко в себе си, макар и по различен начин, те чувстваха, че в хубавия спомен се спотайва и нещо мрачно...