Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Истанбул, лятото на 2001 г.

След края на първата си година в Оксфорд Пери се върна в Истанбул за лятната ваканция. Майка ѝ споменаваше ту този, ту онзи млад мъж, като ги хвалеше по един и същ начин. За Селма следването на дъщеря ѝ не беше интелектуално пробуждане или предшественик на обещаваща кариера, а кратка интерлюдия към брак. За един месец беше обиколила шест храма. Палеше свещи, връзваше копринени панделки и мълвеше пожелания за скорошен успешен брак на Пери.

– Имаме нови съседи. Много добро семейство – каза Селма, докато бъркаше жълтия фасул за вечеря. – Синът им е умно, красиво и почтено момче.

– Намерила си ми подходящ съпруг – промърмори Пери и нави на пръста си странно къс кичур коса.

Обзе я неприятното съмнение, че майка ѝ е отрязала къдрицата, докато спеше. Може би я беше занесла в някой от храмовете заедно с други дарове.

– Жено, остави момичето на мира – обади се Менсур. – Само я объркваш. Нали следва! Гоним диплома, а не съпруг.

– Това момче има диплома. Учило е в университета! Нека се сгодят, пък ще ги оженим, след като завърши. Какво има да губи?

– Само свободата, младостта и ума си – отвърна Пери.

– Все едно слушам баща ти – ядоса се Селма и отново разбърка фасула.

Разговорът приключи. Но не задълго.

В края на лятото, в един горещ истанбулски ден, Пери излезе на пазар. Преди да замине за Оксфорд, трябваше да си купи шлифер, маратонки и раница. Когато слезе от автобуса на площад "Таксим", видя голяма тълпа пред чайната, в която често се отбиваха студенти. Хората се бяха загледали в големия телевизор до отворените прозорци, а слънцето докосваше сенките и огряваше силуетите им в кайсиеви нюанси.

Един широкоплещест мъж беше сложил ръка на челото си и сякаш не вярваше на очите си. Момиче с конска опашка стоеше като заковано и гледаше слисано. Лицата им заинтригуваха Пери. Тя се приближи любопитно към групата.

И тогава видя кадрите по телевизията: самолет се беше блъснал в небостъргач на фона на толкова ясносиньото небе, че чак очите я заболяха. Сцената се повтаряше отново и отново, като на забавен каданс, и всяко излъчване я правеше все по-нереална. Кълба дим се виеха, навсякъде хвърчаха листове хартия, някакви предмети катапултираха един след друг... Пери ахна, когато осъзна, че това не бяха предмети, а хора, които скачаха само за да намерят смъртта си.

– Американци... – промърмори мъжът до нея. – Заслужават си го, след като се бъркат в чужди работи.

– Мислят си, че светът е техен. Нека видят, че и те са смъртни като нас – заяви една жена, поклати глава и дългите ѝ обици се разлюляха.

Погледите на Пери и момичето с конската опашка се срещнаха. Сякаш единствено те двете споделяха ужаса, шока и мъката от онова, което виждаха. Само след миг момичето погледна встрани и съпричастието му изчезна. Врявата подразни Пери и тя си тръгна. Главата ѝ бучеше от въпроси. Вървеше и чуваше как минувачите обсъждат конспирацията, довела до трагедията. Гласовете им наподобяваха жужене на пчели, хукнали да събират нектар.

Трябва да се обадя на Ширин, реши Пери. Толкова много искаше да чуе уверения глас на приятелката си, че спря на първия уличен автомат, звънна и за нейна радост Ширин вдигна на мига.

– Пери! Шибан свят! Или живеем в интересно време, а?

– Какъв ужас! Не знам какво да мисля.

– Невинни жертви заради откачените копелета, които вярват, че ще отидат в рая, ако убиват в името на Бог! – викаше Ширин. – Ще стане и по-лошо. Сега всички мюсюлмани ще бъдат очернени. Още повече невинни ще станат жертва и от двете страни.

Пери се загледа в залепената под слушалката дъвка – това също беше проява на злоба, макар и малка.

– Ширин, това е отвратително! Чудовищно и толкова страшно. Как може човек да направи такова нещо?

– Тепърва ще го обсъждат. Месеци, дори години. Журналисти, експерти и учени... Но всъщност няма нищо за обсъждане. Религията подклажда нетолерантност, а това води до омраза и насилие. Край на историята.

– Не е честно! Има толкова много вярващи, които не биха наранили никого. Не религията, а злото е виновно!

– Мишле, няма да споря с теб, тъй като този път съм толкова объркана, колкото си и ти. Трябва да говоря с Азър, иначе ще откача.

Нещо като че ли прободе Пери и тя попита:

– Но семестърът още не е започнал, къде ще го видиш?

– Кой го е грижа?! Заминавам за Оксфорд още утре. Знам, че той е там. Презавери си билета и ела с мен.