Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Ще се опитам.

Пери не ѝ обясни, че е невъзможно да смени билета си в последната минута, пък и щеше да струва твърде скъпо.

Когато се прибра, завари майка си и баща си да гледат повтарящите се кадри също толкова слисани, колкото беше и тя.

– Фанатиците превзеха света – заяви Менсур.

Днес беше започнал да пие по-рано от обикновено и по вида му личеше, че вече е обърнал няколко чаши. За пръв път изрази колебание за следването на Пери.

– Май не трябваше да те изпращаме в чужбина. Вече никъде няма сигурно място. Никога не съм си мислил, че ще го кажа, но може би западът стана по-опасен от Изтока.

– Изток или запад, няма никакво значение. Никой не може да избяга от късмета си – подхвана Селма. – Ако Аллах е сложил знак на челото ти с невидимо мастило, няма значение дали си тук, или в Китай. Смъртта ще дойде и ще те намери.

Менсур грабна химикалката, с която решаваше кръстословици, и написа на челото си разкривено 100.

– Какво е това? – учуди се Селма.

– Променям съдбата си! Ще живея до сто!

Пери не дочака отговора на майка си. Не ѝ се слушаха родителските разправии. Самотата я сграбчи и тя се затвори в стаята си с господодневника в ръка. Искаше да напише нещо умно и смислено, но не можеше. Не и днес. Измъчваха я толкова много въпроси за религията, вярата и Бог. Tози Бог, който позволяваше такива ужасни злодеяния и въпреки това очакваше покорство. Гледаше листа и потъваше в неговата празна белота. Какво ли щеше да каже Азър на Ширин... Как искаше да се промъкне в кабинета като щиглец и да ги послуша. Тя също имаше въпроси към професора. Ширин май беше права, когато настоя да се запише в курса за Бог – не толкова да открие нови истини за Всевишния, колкото да осмисли собствените си нестихващи съмнения.

После направи нещо, което никога и на никого не каза: помоли се за жертвите на Кулите близнаци, за семействата и близките им. Преди да завърши молитвата, добави и желанието си да бъде приета в курса на Азър, за да може да научи повече за Него с надеждата да проумее хаоса във и извън себе си.

Оксфорд, 2001 г.

Първата седмица на новия семестър, в един ранен следобед, с притихнало като селска бара небе, Пери се запъти към първия семинар по "Навлизане в съзнанието на Бог/ Бог на съзнанието". Само преди няколко дни в преградката си за писма в "Портърс Лодж" намери плик с набързо написана бележка от самия Азър.

Уважаема госпожце Налбантоглу,

Ако все още сеинтересувате от моя курс, той

започва следващия четвъртък точно в 14 ч!

Aко имате нужда, донесете си кехлибар –

но забравете за извиненията.

Октоподът чака.

До въпросния четвъртък Пери тичаше от лекция на лекция, работеше по няколко часа в книжарницата и не ѝ оставаше време да разсъждава за онова, което ѝ предстоеше. Вълнението я завладя, докато вървеше към семинара с притисната до гърдите тетрадка.

Когато влезе в стаята, Пери мислено преброи студентите. Бяха девет – четири момчета и пет момичета. За нейно учудване, сред тях беше Мона, също изненадана да я види.

Пери си отдъхна, когато забеляза, че и другите бяха притеснени. Студентите седяха на разстояние един от друг и се усмихваха неловко. Някои бяха потънали в мисли, други разговаряха тихо или четяха сигурно за стотен път описанието на курса. Едно от момчетата беше положило глава на тефтера си и спеше.

Пери се настани на стола до прозореца и се загледа в разперените клони на дъба в градината, в съхнещите му, но блещукащи рубинено златисти листа. Може би имаше време да изтича до тоалетната, но се страхуваше да не закъснее и стоеше като залепена за стола. Небето се заоблачи и макар да беше ранен следобед, стана мрачно като по здрач.

Азър се появи точно в два. Носеше куп папки, кутия с цветни моливи и пясъчен часовник. Морскосиньото му кадифено сако беше с кожени кръпки на лактите, бялата риза беше идеално изгладена, но вратовръзката висеше, сякаш не е имал търпение да я върже. Косата му беше разрошена – или от многократно прокарвани пръсти, или от силен вятър.

Той остави всичко на бюрото, сложи часовника на висока поставка и го обърна. Песъчинките се заизнизваха една подир друга като поклонници на дълъг път. Висок и слаб, професорът се изправи пред бялата дъска и каза с бодър глас, който разбуди летаргията.

– Здравейте! Шалом алейхем! Саламун алейкум! Мир вам! Намасте! Джей Джинендра! Cam Нам! Cam Сри Акаал! Ако случайно се питате, поздравите нямаха конкретен порядък, предпочитания или предимство.