Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Тя отвори стихосбирката, която беше душата и сърцето на Хаям.

Четеше бавно и внимателно. Дали в стиховете имаше някакво предзнаменование? И какво ли беше то? Баща ѝ нямаше да е доволен, ако знаеше, че търси поличба в думите на живял преди хиляда години поет.

И все пак Пери вярваше, че не нарушава златното правило на баща си, като се допитва до Хаям. Ето защо обичам толкова много поезията, помисли си тя. Обичам я, защото мога да я докосна, видя, чуя, помириша и вкуся. С всичките си сетива наведнъж, повярвай ми, баба!

Значи беше време да се срещне най-накрая с прочутия професор.

Оксфорд, 2001 г.

Пери не знаеше къде да намери Азър, и реши, че кабинетът му е в "Дивинити Скул". Щом преподава за Бог, къде другаде би могъл да бъде?

Изискана и грандиозна, средновековната сграда беше най-старата постройка в Оксфорд, предназначена за преподаване и учене. Със сложните си арки, резбовани дървени врати и контрафорси тя приличаше не толкова на знаменито архитектурно постижение, колкото на изящен акварел на замечтан художник. "Дивинити Скул" тънеше в сънливо очакване. Старинните камъни бяха уморени от многовековния покой и се надяваха нещо да се случи. Или поне на Пери така ѝ се стори в този ден.

В съвършените линии на ветрилообразния свод на тавана от XV век имаше нещо одухотворено и възвишено, което я караше да влезе. Никой не я спря. В дългата зала с перпендикулярни прозорци имаше само един студент, който седеше на пода с кръстосани крака и четеше задълбочено. Той чу стъпките ѝ и я погледна. На падащата косо светлина чертите му бяха леко замъглени. Тясно чело, червена коса, лунички. Само след миг Пери разпозна момчето, което не я пусна да влезе на дебата. Същото, което се заяде с професор Азър пред всички. Пери помнеше името му – Трой, защото звучеше като името на древния турски град Троя.

– Здрасти – тихо каза тя.

– Здравей – отвърна той. По усмивката му личеше, че я позна.

– Оня ден беше в музея. Там ли работиш?

– Не. Доброволец съм. Aз съм най-обикновен студент. Като теб.

Пери едва ли не очакваше да ѝ се скара, че беше влязла без билет, но момчето може би не я беше видяло или пък предпочиташе да не говорят за това. Заразпитва я откъде е и какво учи, и тъй като вече не разполагаше с власт, беше дори любезен.

– Търся професор Азър. Знаеш ли къде е кабинетът му? – попита Пери.

В първия момент лицето му не трепна. А когато заговори, гласът му прозвуча глухо, все едно беше издишал балон.

– Кабинетът му не е тук. Днес в сградата се помещават само университетски офиси. За какво ти е?

Тя не очакваше този въпрос и каза със заекване:

– Ами... интересувам се от неговия курс.

– Не ми казвай, че ще запишеш "Бог"?

– Защо не? Какво лошо има в това?

– Всичко – отвърна Трой. – Той е вълк в професорска кожа!

– Не го харесваш, така ли?

– Азър ме изрита. Подадох жалба срещу него, между другото. Ще го съдя.

– О, не знаех, че студентите могат да съдят преподаватели. Съжалявам, че си имал... проблем.

– Азър е самият дявол. Мефистофел. Знаеш ли кой е той?

– Разбира се. "Фауст"!

Трой беше приятно изненадан, че туркинчето беше чувало за Фауст.

– Виж, ти си чужденка и няма да можеш да прецениш колко е луд. Слушай мен и стой надалеч от Азър.

– Благодаря за предупреждението, но това ще го реша аз – заяви Пери и усети как зародилата се помежду им дружелюбност започна да се изпарява.

– Изборът е твой – сви рамене Трой. – Кабинетът му е в неговия колеж. Входът е в края на "Мертън Стрийт". В предния, двор, третото стълбище вляво. На входа има списък с имената, бели букви на черен фон.

Тя му благодари, макар да ѝ се стори странно, че с такова желание я упъти как да намери човека, когото сравняваше с дявол.

Колежът на Азър беше на стара калдъръмена алея, на крачка от "Хай Стрийт". Пери мина под готическа арка с меден цвят, прекоси застлания с плочи двор и веднага забеляза стълбището. Написани с тебешир от двете страни на външната стена бяха резултатите от състезанията по гребане, оградени с чифт кръстосани гребла. Вътре във входа прочете табелите с имената на преподавателите: "Проф. Т. Дж. Патерсън", "Проф. М. Яитзингър" и "Проф. А. З. Азър". Пери тръгна по плочките на тъмния коридор. Трегерът на открехнатата вдясно врата беше извит от тежестта на годините. На забоден лист пишеше: