Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Въпреки това Пери беше влюбена в момчето и изпита чувство на вина. Тя беше по-запалена читателка от него, но едва ли не излезе, че си е губила времето из тесните улици и задни алеи в света на книгите, изкушена от неговите цветове и вкусове. За известно време спря да си купува произведения от западни автори, но това не продължи дълго. Хубавата книга си е хубава книга и авторът няма значение. Пери не разбираше реакционното отношение към четенето. В много части на света хората са това, което казват, което правят и което четат. В Турция, както и във всички други страни с проблеми с идентичността, хората са това, което отричат. И колкото повече говорят за някой автор, толкова по-вероятно е никога да не са чели нещо от него.

Връзката на Пери със студента приключи не толкова заради различията в литературните им вкусове, колкото заради противоречията в интимните отношения. В Близкия изток има един тип момчета, които се обиждат, ако отхвърлиш сексуалните им желания. А ако откликнеш на щенията им, губиш достойнството си. Лошо, ако кажеш "не", лошо, ако кажеш "да". И в двата случая си в губеща позиция.

След като приключи с подреждането на стаята си, Пери отвори прозореца, който изглеждаше много красиво – декоративна оловна решетка и множество малки стъкла. Загледа се в непокътнатата шир на моравите отвъд градината на колежа. Усещане за празнота се носеше във въздуха, размивайки очертанията на всяка видима форма в далечината. Погледът ѝ се спря на сенките на близките дървета и тя потрепери, сякаш дух или джин, съжалил самотата ѝ, я е докоснал леко и нежно. Дали не беше бебето в мъглата? Отдавна не го беше виждала. Може би беше английски дух. Оксфорд изглеждаше като място, където духове, непотиснати и не непременно страшни, можеха спокойно да се разхождат в мрака.

Първото нещо в Оксфорд, което изненада Пери, беше тишината. Месеци наред единствената странност, с която не можеше да свикне, беше липсата на шум. Истанбул вреше и кипеше денем и нощем. Дори при спуснати щори и пердета, с тапи в ушите и метната през главата завивка, глъчката, едва доловима, проникваше през стените и се просмукваше в съня. Последните викове на амбулантните търговци, грохотът на закъснелите камиони, сирените на линейките, корабите на Босфора, молитвите и ругатните, които зачестяваха след полунощ, всички те кънтяха, отекваха и никога не секваха. Истанбул, също като природата, мразеше вакуума.

Пери седна на леглото със свито сърце. Тревогата на родителите ѝ, макар и по други причини, завладя и нея. Имаше чувството, че мястото ѝ не е тук. Страхуваше се, че никога няма да успее тук, сред студенти, които със сигурност бяха много по-образовани и с далеч по-добър английски от нея. Училищният ѝ английски, подобрен със самостоятелно четене през дългите нощи, можеше да се окаже недостатъчен, за да се справи с някои от курсовете за напреднали в специалността ФПИ (философия, политика, икономика). Въпреки че положи огромни усилия да го прикрие, страхът на Пери от провал я ужасяваше. Гърлото ѝ се стегна. Изненада се колко бързо се навлажниха очите и сълзите, които потекоха, бяха топли, познати и в никакъв случай тъжни.

Силното почукване на вратата я стресна. Без да дочака отговор, Ширин отвори вратата и застана на прага.

– Здравей, съседке!

Пери подсмръкна и се усмихна, стараейки се да се успокои.

– Нали ти казах да не затваряш вратата – каза Ширин с ръце на кръста. – заради някое момче ли?

– Моля?

– Плачеш, тъй като си скъсала с гаджето си?

– Не.

– Добре! Никога не трябва да плачеш за мъж. Да не би да си скъсала с... любимата си?

– Какво? Не!

– Спокойно! – вдигна ръце Ширин в знак на фалшиво извинение. – Виждам, че си с по-правилна и от правилната ориентация, което невинаги важи за мен.

Пери ококори очи.

– Щом не плачеш за любим или любима, значи ти е мъчно за дома. Блазе ти!

– защо?

– защото това означава, че имаш дом някъде.

Ширин се тръшна на креслото до бюрото и извади от джоба си шишенце лак за нокти – толкова яркочервен, че сигурно няколко същества бяха дали кръвта си за направата му.

– Нещо против?

За пореден път не дочака отговор, събу чехлите и започна да лакира ноктите на краката си. Във въздуха се разнесе мирис на ацетон.

– Сега, след като твоите вече си заминаха, искам да те питам някои неща – започна Ширин. – Религиозна ли си?

– Aз ли? Не съвсем... – колебливо отвърна Пери, сякаш ѝ беше трудно да проумее въпроса. – Но обичам Бог.