Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

След малко Менсур и Селма се върнаха. Родителите ѝ най-сетне споделяха едно и също мнение за нещо – Ширин. По различни, но еднакво силни причини момичето беше подразнило всеки от тях. И двамата възнамеряваха, макар и поотделно да кажат на дъщеря си да стои далече от англо-иранката. Със сигурност щеше да ѝ повлияе лошо.

След около час и още няколко главозамайващи кръга обиколката приключи пред Оксфорд Юниън. На раздяла Ширин прегърна Пери, сякаш бяха стари приятелки. Парфюмът ѝ беше с ухание на мускус и толкова силен, че на Пери ѝ се зави свят.

Ширин я посъветва да дружи със студенти от други държави или от смесен произход като нея, тъй като англичаните били възпитани и учтиви, но твърде резервирани и предпазливи към чужденците.

– Надявам се често да се виждаме – каза Пери.

Беше искрена. Колкото и да беше смутена от Ширин, тя се възхищаваше от безспирното ѝ бърборене, самоувереност и дързост. Хората винаги копнеят да имат онова, което им липсва.

– О, абсолютно! – отвърна англо-иранката и целуна Селма и Менсур по двете бузи, макар да стояха и да я гледаха като истукани. – забравих да ти кажа, че сме съседки! С общ двор! Стаята ти е до моята и само да вдигаш шум! Турция и Иран – съседки като на картата. Ще станем или добри приятелки, или големи врагове. Ако избухне война... Трета световна! То натам върви. Положението в Близкия изток е толкова прецакано, че шибаната война не ни мърда – ох, извинете за езика!

Селма и Менсур я гледаха слисано, а Ширин се обърна към тях и рече:

– Господин и госпожа... Наубаумътълу, не се тревожете за дъщеря си. Тя е в добри ръце. Aз ще се грижа за нея.

Оксфорд, 2000г.

След като родителите ѝ тръгнаха към гарата, Пери се върна на стълбите към предния двор на своя колеж с болезнено чувство на самота. Олекна ѝ, че повече няма да слуша заяжданията и караниците им, но те поне бяха нещо познато. Обзе я несигурност, сякаш някой е дръпнал килимчето изпод краката ѝ и се налагаше да продължи по неравен път. След гордостта и вълнението от деня я налегна дълбоко безпокойство. Осъзна, че за разлика от очакванията си не е напълно готова за този нов етап в живота. Вятърът духаше силно и беше съвсем различен от соления следобеден бриз в Истанбул. Пое дъх и бавно издиша. Нямаше ги познатите миризми на пържени миди, печени кестени, сусамови гевреци и агнешки дреболии на скара, аромата на див рожков през пролетта и дафинови листа зиме. Като побъркана вещица, която е забравила рецептите на отварите си, Истанбул смесваше какви ли не аромати в един и същи казан, от който лъхаше на гранясала лой, но и на нещо вкусно – хем ти се повдига, хем ти потичат лигите. А оксфордският мирис на смола изглеждаше неизменен и постоянен.

Пери изкачи тъмните дървени стълби към стаята си, извади дрехите от куфарите, закачи ги в гардероба, подреди чекмеджетата, сложи семейните снимки на бюрото и господодневника до леглото си.

Беше донесла някои от любимите си книги на турски и на английски. "Сляпата сова" от Садег Хедаят, "Любовта на една добра жена" от Алис Мънро, "Бели зъби" от Зади Смит, "Часовете" от Майкъл Кънингам, "Богът на дребните неща" от Арундати Рой, "Естествена история на разрушението" от В. Г. Зебалд, "Губещи" от Огуз Атай, "Невидимите градове" от Итало Калвино, "Художник на изменчивия свят" от Казуо Ишигуро.

Единственото гадже, което беше имала, я беше питало защо чете западни автори.

Тя беше в последния клас на гимназията, а той беше три години по-голям и студент по социология. Прикритото обвинение във въпроса я изненада. Всъщност Пери четеше и турска, и западна литература. Харесваше всяка книга, която грабваше въображението и събуждаше любопитството ѝ, независимо от националността на нейния автор. Но приятелят ѝ намираше нейния избор за твърде европейски. Той четеше предимно турски автори. Имаше няколко руски книги и няколко южноамерикански романа, които били некорумпирани, тъй като не били писани през изкривената призма на културния империализъм

– Ти си типична ориенталска интелектуалка – казваше той. – В конфликт с корените си и влюбена в Европа.

Пери така и не разбираше защо на корените се отдава такова голямо значение в сравнение с клоните и листата на дървото. Дърветата имаха многобройни израстъци и разклонения във всички посоки – както под, така и над древната земя. Щом дори корените отказваха да стоят на едно място, как да очакваш невъзможното от хората?