Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Всичко наред ли е?

– Да. Мислех си колко хубаво би било да имаме такива прекрасни библиотеки в Турция.

– Само можеш да си мечтаеш, сестро. Европа печата книги от Средновековието. Не знам кога точно са започнали да печатат в Близкия изток, ала знам, със сигурност, че не е толкова рано. Имам предвид, че да, Иран, Турция, Египет са богати култури, чудесна музика, вкусна храна. Но книгите, книгите са познание, а познанието е сила. Как се запълва такава бездна?

– Двеста осемдесет и седем години – каза Пери.

– Моля?

– Извинявай – добави Пери. – Пресата на Гутенберг датира от около 1440 година. В Италия са отпечатани само няколко арабски книги през XVI век. Добре че бил Мутеферика в Османската империя, за да започнат и мюсюлманите да печатат, разбира се, при много строга цензура. С други думи, разликата във времето е около 287 години!

– Ти си голям образ! – рече Ширин. – Да знаеш, че няма начин да не се справиш в Оксфорд.

– Мислиш ли? – усмихна се Пери.

Спряха да пият кафе в Покрития пазар. Пери и Ширин потърсиха свободна маса, а Менсур и Селма тръгнаха към тоалетните.

– Като заговорихме за разлики, тази между родителите ти е доста голяма. Баща ти е с леви убеждения, а майка ти...

– Убежденията му са по-скоро светски. Татко е кемалист, ако си чела нещо за Турция. А мама е... – Пери също не можа да довърши изречението.

Съвсем бавно отстрани невидима нишка от ръкава си и я направи на топче с пръстите си. За първи път разговаряше с толкова прям и безцеремонен човек, но кой знае защо не се почувства особено засегната. И все пак смени темата:

– Значи си родена в Техеран?

– Да. Aз съм най-голямото от четири момичета. Горкият баба! Толкова искал момче, ама уви, шейтанът се вмъкнал в леглото му. Баба пушеше като комин и ядеше като птиче. Това ме убива, повтаряше той, но имаше предвид режима в страната, не нас. Накрая намери начин да се измъкнем и заминахме за Швейцария. Мадарджан не искаше да заминава, но заради нас се съгласи. Била ли си в Швейцария?

– Не. Сега за първи път излизам извън Истанбул.

– Швейцария е хубава, дори прекалено хубава страна. Тъне в разтопен карамел. Четири години от живота ми минаха в задрямалия Сион. Веднъж чух в супермаркета едно момиче да се оплаква на баща си, че нямало достатъчно разнообразие от любимите ѝ горски плодове! Невероятно! Светът ври и кипи, Берлинската стена пада, а тя се лигави с някакви плодове! Бях дете и все пак разбираш, че нещо се случва. Обичам, когато падат стени. Животът в Швейцария беше хубав, но твърде скучен за мен. И оттогава не съм се спряла, за да наваксам за изгубеното време.

Пери я слушаше с любопитство и удоволствие.

– След това заминахме за Португалия. На мен ми хареса, но не и на баба. Не спираше да пуши и да се оплаква. След две години, тъкмо когато научих достатъчно португалски – изненада! Приготвяйте се, деца, заминаваме за Англия, кралицата ни чака! А аз бях на четиринайсет! Когато си на четиринайсет, важни са единствено собствените ти драми, а не семейните проблеми. В годината, в която пристигнахме, баба почина. Лекарят каза, че белите му дробове приличали на въглища. Лекар и метафора! За поет ли се мислеше или какво! – Ширин потропа с пръсти по масата и огледа маникюра си. – Англия беше мечтата на баба, не моята, но... ето ме – точно толкова англичанка, колкото типичната английска тарта с меласа, но в същото време и съвсем ненамясто, като сладкиш с плънка от фурми!

– А къде според теб е домът ти?

– Ами... – Ширин пое дъх – Ще ти кажа една велика истина. Домът е там, където е баба ти.

– Това беше хубаво – усмихна се Пери. – И къде е твоята баба?

– На два метра под земята. Умря преди пет години. Тя ме обожаваше. Бях първата ѝ внучка. Съседите казаха, че до последния си дъх се надявала, че ще се върнем. Ето там е домът ми! Погребан с мамани в Техеран. С други думи, аз съм бездомна.

– Съжалявам... – промълви Пери и осъзна, че не знае как да довърши мисълта си. Беше ѝ трудно да общува с екстровертни хора, а Ширин определено беше такава.

– Гробището в Техеран се казва "Красив рай" – всички гробища трябва да носят хубави имена, нали? За какво са му на Аллах Денят на страшния съд, кипящи казани и тънки като косъм, опасни мостове? Умираш, отиваш в рая – и край!

Пери беше както озадачена, така и очарована от думите ѝ. Новата ѝ приятелка беше на нейните години, но като че ли беше живяла два пъти повече и беше видяла много повече свят от цялото ѝ семейство, взето заедно. За пръв път чуваше някой да говори по този начин за отвъдното. Дори баща ѝ, който не криеше неодобрението си към вярата, не беше говорил така за оня свят.