Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Семейство Налбантоглу обикаляше града до обяд. Възхищаваха се на градините зад старите, обрасли с бръшлян четириъгълни дворове на колежите, стъпваха внимателно по скърцащия чакъл, тъй като не знаеха дали е разрешено да минават оттам, а и нямаше кого да попитат. Някои части на града бяха толкова пусти, че ронещите се варовикови стени покрай старите алеи имаха умърлушен вид, сякаш копнееха за внимание.

Когато се умориха и огладняха, влязоха в един пъб на "Алфред Стрийт" – таванът беше нисък, дъските на пода скърцаха, а посетителите бяха шумни. Пристъпиха смутено и се настаниха на уютна маса до прозореца. Всички пиеха бира в чаши за великани, а сервитьорката беше с пиърсинг на долната устна. Менсур поръча риба с пържени картофи и бутилка бяло вино.

– Представяш ли си, това място е на няколко века... – загледа се той в дъбовата ламперия, сякаш искаше да разгадае невидим код.

Селма кимна, макар да беше забелязала и някои други неща – студенти, които се наливаха с бира в ъгъла, жена с възкъса, колкото фланелка рокля, татуиран мъж, който опипваше момиче с деколте, по-дълбоко от пропастта между нея и съпруга ѝ. Как да остави Пери сред такива хора? западната наука и образование бяха напреднали, но моралът им... За да не дразни мъжа си и дъщеря си, тя мълчеше и това я потискаше все повече. Устата ѝ се смръщи от усилието да преглътне язвителните думи, които едва се сдържаше да не изрече. Не беше честно да бъде винаги родителят с принципи, досадният родител.

Менсур беше наясно с безпокойството на жена си, но не му обръщаше внимание.

– Гордеем се с теб, Периджим! – обърна се той към дъщеря си.

Казваше ѝ го за втори път и пак я зарадва. Макар и с ограничени възможности, той беше вложил толкова много в образованието ѝ. Пери беше решена в никакъв случай да не го разочарова.

– Да вдигнем наздравица за нашата прекрасна дъщеря и за най-добрия университет в света!

Селма го изгледа и рече:

– Много добре знаеш, че Аллах не ми позволява да го направя.

– Ами добре! Нека аз бъда грешникът. Като умра, ще ми изпратиш пропуск от рая!

– Де да беше толкова просто. Ще трябва сам да си го заслужиш в очите на Аллах.

Менсур прехапа за миг устни. Умните проповеднически забележки на Селма му действаха като изрядно наредени плочки на домино. Не можеше да се сдържи да не бутне една.

– Ти да не си влязла в ума на Аллах? Говориш, сякаш четеш мислите Му! Откъде знаеш какво иска Той?

– защото го е казал в Корана, ако си направиш труда да го прочетеш – отвърна Селма.

– О, може ли поне един ден да не се карате? – помоли Пери и за да смени темата и намали напрежението, добави: – Хубавото е, че много скоро ще си дойда за сватбата.

Хакан щеше да се жени и макар че Умут (който след затвора се беше преместил да живее в град на Средиземно море) беше още ерген, по-малкият брат не спази традицията и отказа да чака реда си. Отначало решиха, че зад нетърпението се крие смущаващо обяснение, издутина, която булката трудно би скрила, но после стана ясно, че единствената причина бе характерът на младоженеца.

Довършиха обяда в мълчание.

Докато чакаха сметката, Селма хвана ръката на Пери и каза:

– Стой настрана от лошите.

– Знам, мамо.

– Образованието е важно, но за едно момиче има нещо много по-важно, нали разбираш? Ако го загубиш, никоя диплома няма да ти го върне. Момчетата нямат какво да загубят. Момичетата трябва да са изключително внимателни.

– Добре – въздъхна Пери и отклони поглед.

Девствеността. Старомодната, споменавана с недомлъвки отживелица не преставаше да присъства в разговорите между майки и дъщери, лели и племеннички. Тема, около която се пристъпваше на пръсти, сякаш беше сомнамбул, когото не бива да закачаш.

– Aз имам вяра на дъщеря си – обади се Менсур, който беше изпил бутилката почти сам и вече говореше леко завалено.

– Aз също. Но не вярвам на другите.

– Говориш глупости. Щом вярваш на нея, какво те интересуват другите?

Селма отново се нацупи.

– Човек, който се напива безпаметно всеки ден, може да нарича глупав единствено себе си.

Родителите ѝ отново кръстосаха шпаги, а нескончаемата битка продължи отново без победител. Пери се загледа през прозореца към сърцето на града, който през следващите три години щеше да стане неин университет, нейно убежище, неин дом. Стомахът ѝ се сви и в главата ѝ нахлуха мрачни мисли. Спомни си за шафрана – не за фалшивия, а за истинския, скъп шафран в малките стъклени тубички на пазара за подправки. Такъв беше и нейният оптимизъм: затворен, ограничен, нетраен.