Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– През две хиляди и първа.

– Той също!

Аднан се присъедини към разговора и задълбочи притеснението на Пери, като попита:

– защо не им покажеш снимката, за която спомена Дениз?

Правеше го нарочно, подтикваше я и я предизвикваше пред другите. Беше го заболяло, че все още носи снимката със себе си. Съпругът ѝ знаеше по-голямата част от историята, макар и не всичко. Нали той събра разбитите парченца от нея, след като тя напусна Оксфорд.

– Покажи ни я! – извика въодушевено някой.

Смяната на темата едва ли щеше да проработи този път. Всички настояваха да видят как е изглеждала като студентка и колко се е променила.

Тя извади снимката и я остави на масата. На светлината на свещите можеха да се видят четирите фигури, усмихнати лица от загърбеното минало сред снежния двор пред Бодлеанската библиотека, зад тях ледени висулки се спускаха от корнизите на кулата на входа. Всеки един от гостите хвърляше бърз поглед на снимката и я подаваше нататък с коментар:

– Колко си млада!

– Каква коса само! Трайно къдрене, нали?

Пиарката сложи очилата си и се взря внимателно.

– Чакай... – каза тя и веждите ѝ се повдигнаха. – Tози мъж ми е познат.

Пери изтръпна.

– Ходех при брат ми всяка година. Сигурна съм, че той ми е показвал снимката му... къде беше...

Лицето на Пери застина.

– А , да, спомних си! Беше в някакъв вестник. Мъжът бил известен професор... бил опозорен... изгонили го от Оксфорд. Всички говореха за него. Имаше някакъв скандал – тя погледна Пери и добави: – Не може да не си чувала за случая.

Пери мълчеше, не искаше да лъже, но не искаше да каже и истината. За огромно нейно облекчение, в този миг се появиха сервитьорите с ордьоврите, които ухаеха приятно и вкусно. Докато поднасяха блюдата Пери успя да вземе снимката. Прибра я в чантата си, но ръцете ѝ трепереха толкова силно, че ги скри за малко под масата.

Оксфорд, 2000 г.

В деня, когато току-що завършилата гимназия Наспери Налбантоглу пристигна в Оксфорд, я придружаваха загриженият ѝ баща и още по-загрижената ѝ майка. Планът на родителите ѝ беше да прекарат деня заедно. След като се уверяха, че дъщеря им се е настанила в новия си живот, вечерта щяха да вземат влака обратно за Лондон. Оттам двойката щеше да се качи на самолета за Истанбул, където бяха прекарали голяма част от трийсет и две годишния си труден брак, който приличаше на старо, разнебитено стълбище, но все още устояваше на опустошителното време. Но нещата се оказаха много по-сложни от очакваното. Селма се разрида два пъти, настроението ѝ варираше между тревога, самосъжаление и гордост. Току бършеше лице с крайчеца на забрадката си и тайно попиваше сълзите. Част от нея се възхищаваше на успеха на дъщеря ѝ. Никой от голямото семейство не беше следвал в чужд университет, камо ли в Оксфорд. Никой не бе и помислял за това – "там" беше толкова далеч от "тук"...

Друга част от нея обаче не можеше да се примири с мисълта, че най-малкото ѝ дете, при това момиче, ще живее само на друг континент, където всичко ѝ е чуждо. Стана ѝ много обидно, че Пери беше кандидатствала без нейно знание и съгласие. Селма знаеше, че зад свършения факт, fait d'accompli, стоеше мъжът ѝ. Двамата ѝ съобщиха за Оксфорд, след като всичко беше приключило, и единственото, което можеше да направи, е да промърмори неодобрително, за да не настрои Пери против себе си и да се отчуждят може би завинаги. Искаше ѝ се да имат в този странен град някой роднина или роднина на роднина, изобщо някой, стига да е мюсюлманин, сунит, турскоговорещ богобоязлив читател на Корана, на когото да повери Пери. Но никой не отговаряше на тези изисквания.

Менсур копнееше да види дъщеря си като успешна студентка, но в същото време страдаше, че щяха да се разделят. Даваше си спокоен вид, но говореше накъсано, объркано, с тон, с който би съобщавал за далечно земетресение. Той приемаше факта, но с много прикрита болка. Пери разбираше родителите си и в известен смисъл споделяше притеснението им. За пръв път се разделяха, за пръв път заминаваше далеч от семейството, дома и родината си.

– Вижте колко е красиво тук – каза тя и въпреки тежестта в гърдите усети как радостното нетърпение да се гмурне в новия живот я завладява.

Слънцето изпращаше топли лъчи между облаците, създавайки усещането, че лятото се връща, въпреки поривите на студения есенен вятър. С калдъръмените си улици, назъбени кули, усамотени арки, еркерни прозорци и резбовани колонади Оксфорд напомняше на Пери детска книжка с картинки. Всичко наоколо миришеше на история – дори кафенетата и магазините бяха част от многовековното наследство. Истанбул беше древен град, но жителите се отнасяха към миналото му като към посетител, който е злоупотребил с гостоприемството. В Оксфорд миналото беше почетен гост.