Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Светофарът светна зелено. Секунди преди това колите вече бибипкаха. Менсур натисна педала и промърмори:

– Идиоти такива, да се чудиш как са изтърпели толкова време в утробите на майките си!

– Баба, религията не ти ли дава чувство за сигурност? Все едно си със защитна ръкавица...

– Може би да, но аз нямам нужда от допълнителна защита. Пипам огъня и се изгарям. Държа лед и зъзна. Светът не е такъв, какъвто е. Всички ще умрем. Какъв е смисълът на сигурността сред хората? Раждаме се сами и умираме сами!

Пери се накани да попита нещо, но баща ѝ продължи:

– Когато беше малка, искаше да знаеш дали се страхувам от ада.

– И ти каза, че ще прокопаеш тунел, за да се измъкнеш.

Менсур се усмихна.

– А знаеш ли защо не си падам по рая?

– Не.

– Гледам хората, които ще отидат там, които се молят, постят и правят всичко така, както трябва. Много от тях не го правят искрено. Ако тези хора отидат в рая, аз искам ли да бъда с тях? Не. По-скоро ще се пека на спокойствие в ада. Може да е горещо, но поне няма лицемерие.

– О, баба, надявам се да не говориш така пред хората. Ще си докараш неприятности.

– Не се тревожи, аз се отпускам само пред теб. Или след няколко питиета, но фанатиците нямат място до моята чаша с ракъ, така че съм спокоен.

След малко стигнаха до двореца "Долмабахче" с часовниковата кула и красивите арки.

– Знаеш ли историята за рибата тук? – попита Менсур и заразказва за времето на султан Mypaд IV.

Седял си султанът в една бурна вечер и четял "Стрелите на съдбата", сборник от сатирически стихове на великия поет Нефи. Не щеш ли върху един от кестените в градината паднал гръм. Това било лоша поличба. Султанът се разгневил и не само хвърлил книгата в морето, а и написал писмо, с което давал право на враговете на Нефи да го накажат както намерят за добре. След няколко дни поетът бил удушен с примка и хвърлен в същите води, в които потънала поезията му.

– Ето ти пример за отровния коктейл от невежество и власт. Светът е пострадал много повече от ръцете на религиозните маниаци, отколкото от такива като мен, каквито и да ни наречеш!

Пери се загледа в сребристите гребени на блещукащите на следобедното слънце вълни. Надяваше се да зърне браздите на рибите, които диплеха повърхността им. Замисли се за съдбата на поета и си каза, че никога няма да забрави тази история. Тя се вживяваше в чуждата мъка така, сякаш беше нейна. Окачваше я на врата си като герданите от борови иглички, които си правеше като дете. Те я бодяха и дращеха, но тя не ги сваляше, докато не изсъхнеха и не станеха на прах.

Менсур проследи погледа ѝ.

– затова рибите в тази част на Босфора са черни. Погълнали са много мастило. Горкичките те, търсят ли, търсят думи от стихотворения и плът от поети... А то е едно и също, ако се замислиш.

Пери обичаше историите на баща си. Беше израсла с тях. Но меланхолията, с която бяха пропити, се впиваше в душата ѝ като треска под кожата, срастваше се и ставаше част от нея. Понякога ѝ се струваше, че има трески навсякъде по себе си, във всяко кътче на ума си.

– Ама защо изобщо говорим за тези неща? – попита Менсур с оживление. – Не се ли радваш, че ще учиш в Оксфорд?

Бяха подали молби в няколко университета в Европа, Щатите и Канада. Имената бяха толкова сложни, че не можеха да ги произнесат. Менсур обаче си знаеше едно – Оксфорд, та Оксфорд.

– Още не е сигурно, че ще замина да уча там...

– Ще заминеш! Издържа изпитите и интервюто, имаш и предложение.

– Баба, как ще си го позволим? – промълви Пери.

– Не се тревожи. Погрижил съм се за всичко.

Той щеше да продаде колата и единствената семейна инвестиция – нивата до Егейско море, на която се канеше да засади маслинови дръвчета. На Пери ѝ беше съвестно, че баща ѝ се отказва от мечтите си заради нея. И въпреки това, когато погледите им се срещнеха, в тях се четеше взаимно разбирателство. Тя не говореше за Англия, но истината беше, че няма търпение да замине.

– Баба, ами мама какво ще каже? Говори ли с нея?

– Още не. Ще му дойде времето и за това. Сигурен съм, че ще бъде много доволна – та дъщеря ѝ ще учи в най-добрия университет в света! Сигурен съм, че ще се зарадва!

Пери кимна, макар да знаеше, че баща ѝ лъже. Двамата щяха да мълчат и да съобщят на Селма в последния момент.

Истанбул, 2016 г.

Пери влезе в огромната трапезария. Гостите седяха на масата, увлечени в разговори. Аднан говореше с техен общ приятел, изпълнителен директор на голяма инвестиционна банка. По израженията им личеше, че говорят или за политика, или за футбол – двете теми, по които мъжете изразяват открито мнението си. В двата края на масата седяха домакините – той разказваше някаква смешна случка от почивката им със самочувствието на човек, който е свикнал да го слушат, а жена му кимаше с безразличие. Пери се приближи, очаквайки всеки миг погледите да се обърнат към нея. За секунда се изкуши да се измъкне на пръсти до дъбовата врата и да си тръгне.