Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Бързо наплиска лицето си. Имаше нужда от малко грим, но кутията със сенки и смачканото червило останаха да се търкалят на уличката. Разреса косата си с пръсти и се погледна още веднъж. Лицето в огледалото беше бледо и неспокойно, сякаш беше пропуснала нещо, без да го осъзнава. Отвори вратата. За нейна изненада дъщеря ѝ беше на прага.

– Татко се чуди къде си.

– Трябваше да се измия. Ти каза ли му нещо?

Пери долови пламъче на обич в очите на Дениз, но само след миг то бе изместено от безразличие.

– Не.

– Благодаря, миличко. Да вървим.

– Чакай, забрави си това – Дениз държеше нещо в протегнатата си ръка.

Полароидната снимка. Беше я търсила навсякъде в забутаната уличка. Явно Дениз първа я е зърнала и прибрала в джоба си.

– защо не си ми я показвала досега? – настоятелно попита дъщеря ѝ.

Снимката с професора и трите студентки... Щастливи, изпълнени с надежда и готови да променят света, в блажено неведение за изненадите на утрешния ден. Пери помнеше деня, в който се бяха снимала Най-студената зима в Оксфорд от десетилетия. Спомняше си я много добре. Утрините бяха смразяващо студени, тръбите – замръзнали, улиците – в камари от изринат сняг, а тя... обзета от опияняващия еликсир на любовта. По-жива от всякога.

– Кои са тези хора, мамо?

Съвсем спокойно, дори съмнително спокойно, тя отвърна:

– Просто една стара снимка.

– И затова ли я носиш в портфейла си? До снимките на децата си? – усъмни се Дениз и настоя с нескрито любопитство в гласа: – Кои са, кажи!

Пери посочи момичето със завит на тюрбан цикламен шал и плътно очертани, чак до веждите пъстри очи.

– Това е Мона. Американка от египетски произход.

Дениз се вгледа в снимката, а майка ѝ посочи другото момиче, което изпъкваше с буйната си черна коса, силен грим и кожени ботуши с висок ток.

– А това е Ширин. От Иран. Семейството ѝ се беше местило къде ли не и тя твърдеше, че не е привързана към никоя страна.

– Как се запознахте?

Пери замълча за миг, преди да отговори.

– Следвахме заедно. Живеехме в една къща и учехме в един и същи колеж. Имахме и общ курс, макар не по едно и също време...

– За какво?

– За... Бог – усмихна се Пери и спомените нахлуха в главата ѝ.

– Гледай ти – рече Дениз, което означаваше, че не ѝ беше интересно.

Тя потупа с пръст високия мъж в средата. Тъмнорусата му коса беше дълга, разрошена и на вълни, чертите на лицето – мъжествени, а изражението – сериозно, но не и спокойно.

– А този кой е?

Пери усети тръпка на смущение, която беше почти незабележима, и отговори:

– Професорът ни.

– Сериозно? Прилича на студент бунтар.

– Беше професор бунтар.

– Има ли такива? Как се казваше?

– Азър.

– Странно име. И къде сте тук?

– В Оксфорд, Англия.

– Моля? Защо не си ми казвала, че си била в Оксфорд ? – Дениз произнесе последната дума с подчертано оживление.

Пери се зачуди какво да ѝ отговори. Тя наистина не знаеше защо никога и с никого, включително и с децата си, не беше говорила за това. Подозираше защо, но точно сега не беше нито времето, нито мястото да разкрива причината.

– Бях за малко. Не завърших...

– Как влезе?

Дениз беше впечатлена, но Пери долови в гласа ѝ нотки на завист и негодувание. Дъщеря ѝ вече се притесняваше за изпитите в университета, макар да имаше още няколко години до тях. Образователната система насърчаваше младите да се съревновават и за ученици като Пери това беше нормално, но за свободомислещия дух на Дениз беше истинско наказание.

– Може да не вярваш, но през всички години в училище получавах само най-високите оценки. Татко искаше да следвам в най-добрия университет... в Европа. Помогна ми с попълването на формулярите и ме приеха.

– Кой, дядо?! – на Дениз и беше трудно да повярва, че треперещият старец, когото си спомняше, е бил такъв упорит радетел на науката

– Да, дядо ти – усмихна се майка ѝ. – Той се гордееше с мен.

Момичето се досети, че родителите на майка ѝ не споделяха едно мнение, и за да се увери, каза:

– А баба не, така ли?

– Баба ти се страхуваше, че ще се загубя в чуждата страна. За пръв път напусках дома си. Това е тежко за една майка.

Пери въздъхна, учудена от съжалението, което изпита към Селма.

Дениз се замисли и попита:

– Кога беше това?

– Около 9/11, ако знаеш какво е 9/11.

– Знам – отвърна Дениз. В очите ѝ тутакси проблесна пламъче от току-що направеното откритие и тя добави: – Значи си била там, преди да срещнеш татко! Спираш да учиш в Оксфорд, връщаш се в Истанбул, омъжваш се, отказваш се от ученето, раждаш три деца едно след друго и ставаш домакиня. Колко оригинално! Браво!