Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Не съм искала да бъда оригинална.

Дъщеря ѝ прехапа долната си устна и продължи с въпросите:

– А защо напусна Оксфорд?

Пери не беше готова с отговор. Истината болеше.

– Беше ми много трудно. Лекциите, изпитите...

Дениз изгледа майка си с неприкрито съмнение. За пръв път ѝ мина през ума, че жената, която я е родила, която виждаше всеки ден и очакваше да откликва на всяка нейна нужда и каприз, може да е била друг човек преди раждането на децата си. Мисълта я разтревожи. Допреди малко майка ѝ беше terra cognita, с уютни долини, спокойни езера и ветровити планини, които познаваше. Излизаше, че част от този континент не беше на картата, и това не ѝ хареса.

– Може ли най-сетне да си взема снимката? – попита Пери.

– Един момент.

Миглите на Дениз уловиха светлината от лампата на тавана, тя приближи снимката до носа си и се вгледа още веднъж Очите ѝ почти се кръстосаха, сякаш търсеше да открие таен код. Обърна снимката и видя посвещението отзад, написано със стилен почерк и старание за четливост: От Ширин за Пери със сестрински чувства. Помни, мишле: "Aз не мога вече да се нарека мъж, жена, ангел и дори чиста душа".

– Кое е това мишле? – засмя се Дениз.

– Така ме наричаше Ширин.

– Това е последното име, с което бих те назовала.

– Вероятно съм се променила. Хайде, чакат ни.

Дениз беше все така озадачена.

– Какво означава "Не мога вече да се нарека мъж, жена, ангел..."? Вижда ми се безсмислено.

– Това е част от стихотворение. Върни ми снимката, миличко.

От хола се дочуваха окуражителни викове и ръкопляскане. Вероятно се шегуваха с някого или го насърчаваха да направи нещо. Възклицанията заинтригуваха Дениз и след миг колебание тя върна снимката на майка си и се върна в хола.

Сама в коридора, Пери държеше снимката с две ръце и усещаше топлината ѝ, сякаш беше жива. Не е за вярване, но моментите си отиваха, сърцата закоравяваха, телата остаряваха, обещанията загиваха и дори най-непримиримите убеждения излиняваха, а тази снимка, това двуизмерно отражение на действителността и на една лъжа беше останало непроменено и завинаги истинско.

Пери прибра полароидния спомен в чантата, като избягваше да поглежда хората на снимката, да се обръща към миналото и да се поддава на осъдителното мнение на младата Пери към жената, в която се беше превърнала. Изправи гръб, готова за срещата с гостите, повечето от които всъщност бяха просто непознати, и влезе бавно вътре.

Истанбул, 90-те години

Докато беше в гимназията, Пери минаваше през периоди на упование във вярата и периоди на съмнение. Баща ѝ не подозираше, но тя спазваше споразумението с Бог. Всяка вечер преди сън се молеше с внимателно подбрани, ревностни думи. Стараеше се от все сърце. Ако в името на обичта съумееше да потисне неверието си и успееше да бъде дълбоко религиозна – като запалените проповедници, които привличаха последователи под небето на Истанбул, Аллах щеше да е по-благосклонен към семейството ѝ и не толкова строг към баща ѝ. Доста ирационално споразумение, но не са ли всички споразумения с Всевишния такива?

Проблемът с молитвите беше, че трябва да са искрени, неизменни, изречени с уверен глас от начало до край. За съжаление, когато общуваше с Бог, в главата на Пери се настаняваше многолюдна група оратори – някои слушаха, други подхвърляха остроумни реплики, трети възразяваха. По-лошо беше нашествието на нежелани мисли за смъртта, мрака, насилието, геноцида и най-вече секса. Затваряше и отваряше очи, като се мъчеше да заличи преплетените голи тела във въображението си. Ужасена от невъзможността да контролира ума си и притеснена от омърсяващото им присъствие в молитвите, Пери започваше да се моли отначало и бързаше да приключи, преди нечестивите мисли да нахлуят в главата ѝ. Молитвеният ритуал започваше с нещо като скриване на боклуците и безпорядъка в килера, преди Бог да влезе в дома на ума ѝ. Стараеше се да се представи възможно най-добре, но осъзнаваше колко много е скрила от Неговия поглед.

Пери реши, че вместо да се моли сама у дома, ще е по-добре да го прави сред повече хора, за да потисне гласовете в главата си. С няколко близки приятелки свикнаха да посещават местните джамии. Възхищаваше се на ярката светлина от високите арки на прозорците, на полилеите, на калиграфията и на архитектурата на Синан.

Беше ѝ неприятно, че мястото на жените е или отзад, или зад завесите на балкона, но винаги в някой сбутан и далечен ъгъл. Веднъж, в един от кварталите, един мъж на средна възраст ги последва в джамията и после в двора.