Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Момичетата трябва да се молят вкъщи – каза той и очите му обходиха очертанията на гърдите им.

– Това е домът на Аллах. Той е за всички – отвърна Пери.

Мъжът пристъпи крачка напред и изпъчи гърди, сякаш да напомни и предупреди, че помежду им има граница.

– Тази джамия не е достатъчно голяма. Дори мъжете се молят отвън. Тук няма място за ученички.

– Значи джамията принадлежи на мъжете, така ли? – не се предаваше Пери.

Той се изсмя, учуден, че момичето се беше усъмнило в този факт. Имамът мина край тях и макар да ги чу, за голямо нейно разочарование не ги защити.

Един ден в Юскудар, докато се молеха в заделената на балкона женска част, Пери дръпна завесите, за да виждат красотата на джамията. Възрастна жена, цялата в черно, веднага се пресегна и мърморейки през стиснати зъби, отново ги пусна. Не само мъжете искаха жените да са вън от полезрението им. Някои жени желаеха същото.

Пери наистина се стараеше, но между нея и изписаното вероизповедание на розовата ѝ лична карта зееше пропаст. На кого въобще му беше хрумнало тази информация да присъства на картата? Кой решаваше дали новороденото бебе е мюсюлманин, християнин, или евреин? Във всеки случай – не и бебето.

Ако имаше право сама да попълни квадратчето за религия, би написала: "Неопределена". Ако майка ѝ отидеше в рая, а баща ѝ в ада, нейното място щеше да е някъде по средата, може би в чистилището.

Въздържаше се да обсъжда терзанията си с онези, които бяха много набожни, защото веднъж усетили колебанието ѝ между съмнението и вярата, те се амбицираха да я приобщят към себе си. Неколцината атеисти, които познаваше, не бяха по-различни. Без значение дали е заради религията, или в името на науката, най-голямото задоволство на егото се изразява в успешното привличане на хората на твоя страна. Пери не желаеше. Защо никой не разбираше, че тя не желае решението ѝ да бъде направлявано от нечия чужда вяра и разбирания? Тя просто искаше да е в непрекъснато движение. Останеше ли при едните или при другите, щеше да се превърне в друг човек и това щеше да бъде краят ѝ.

Ето защо написа в господодневника: "За мен няма състояние на покой. Може би искам твърде много неща наведнъж и нито едно достатъчно силно".

100 В деня, в който завърши гимназия, тя и баща ѝ си приготвиха закуска. Нарязаха домати, накълцаха магданоз, разбиха яйца и направиха толкова лют менемен, че езиците им станаха на решето. Сготвиха заедно, един до друг, като си помагаха и се забавляваха. Пери забеляза с облекчение, че докато режеше лука, ръцете на баща ѝ трепереха по-малко от преди. Само че се беше изпотил и цялото му чело беше мокро. Ако беше сам, сигурно щеше да си е налял една чаша.

След закуска отидоха с колата до агенцията, в която се подаваха молби за следване в чужбина. Вече бяха ходили няколко пъти в задушния, мрачен офис, където ентусиазирани тийнейджъри стояха на опашка и не можеха да откъснат очи от радостните лица в брошурите на западните университети. Студентите на лъскавите снимки бяха от цял свят, едва ли не от всички страни на Обединените нации, и до един изглеждаха щастливи.

По пътя спряха на светофара до една османска джамия, която беше известна с това, че е построена в морето. Гларусите бяха накацали около купола и приличаха на перлен гердан.

– Баба, как така никога не си бил набожен? – попита Пери, загледана в джамията.

– Наслушах се на твърде много лъжливи проповеди и видях твърде много фалшиви гурута.

– А Бог? Вярваш ли все още, че го има?

– Разбира се, че вярвам – отвърна Менсур не особено убедително. – Но това не означава, че разбирам делата му.

В двора на джамията мъж и жена – европейци, правеха снимки. Жената беше покрила главата си с един от дългите шалове, които даваха на входа. Изглежда, някой я беше предупредил, че полата ѝ е твърде къса, и тя беше вързала още един шал на кръста си. Мъжът беше с шорти и сандали, но това, изглежда, не смущаваше никого.

Менсур ги посочи и каза:

– Ако бях жена, щях да критикувам религията два пъти повече.

– защо? – попита Пери, макар да се досещаше за отговора.

– Ами защото Господ е мъж... Така ни карат да вярваме... всичките тези благочестиви проповедници.

От спрялата до тях кола гърмеше "Сантана": "Спрете кражбите, спрете стрелбите... богатите богатеят, а бедните беднеят..."

– Да ти кажа, душичката ми – продължи Менсур, – аз харесвам традициите на бекташи, мавлави или малами суфите заради хуманизма и чувството им за хумор. Риндите не са били сковани от принципи, били са толерантни и без каквито и да е предразсъдъци, но някой да ги помни? Тази древна философия е изчезнала както в тази страна, така и в целия мюсюлмански свят. Потисната, заглушена, заличена. И защо? В името на религията те убиват Бог. Заради дисциплината и властта забравят любовта.